Гор Видал - Сътворението

Херцогът бе възмутен, защото Залата на светлината се оказа пълна с музиканти, жонгльори и продавачи на храна. Атмосферата бе жизнерадостна, но едва ли можеше да се нарече религиозна.

— Не ми е ясно защо той допуска това!

— А какво трябва да се върши тук? — попитах аз. Гледах запленен как група джуджета изпълняват сложни акробатически номера и възхитените зрители хвърлят дребни монети на дребните артисти.

— Нищо — отвърна той. — Това би трябвало да е убежище, където човек може да размишлява върху идеята за светлината. И, разбира се, тук се извършват религиозни церемонии. Подозирам, че херцогът събира наем от продавачите. И все пак, не намираш ли, че е възмутително?

Херцогът получи отговор не от мен, а от един мелодичен глас зад гърба ни.

— Много възмутително, Господарю херцог! Много печално! Но нали такава е природата на човека?

Собственикът на този пленителен глас се оказа белобрад мъж с необикновено големи за китаец очи, излъчващи едновременно доброта и тъга. Двете неща често са едно и също, както обичаше да казва този забележителен човек.

— Ли Дзъ! — възкликна херцогът, като в тона, с който поздрави мъдреца, успя със завидно чувство за мярка да вложи едновременно и уважение, и снизхожде-ние.

Може би още не съм споменал, че „дзъ“ на китайски значи учител или мъдрец, тъй че занапред ще наричам Ли Дзъ Учителя Ли.

— Това е зетят на царя на богатата Магадха — каза херцогът на Учителя Ли. Той рядко забравяше моето родство с царя, като се надяваше, че един ден това ще го направи богат. — Дошъл е при нас да се облагороди. А сега, запознай се с най-мъдрия човек в цялото Средно царство — обърна се херцогът към мен. — Той съхранява архивите на династията Чжоу, Учител е по всичките три хиляди изкуства…

Херцогът обсипа Учителя Ли с щедри похвали. Като повечето обеднели благородници, изпитваше нужда да компенсира външната липса на блясък и великолепие с разточителни комплименти и изтънчени обноски.

Учителят Ли прояви към мен интерес, излизащ от границите на любезността към един чужденец. Той бе първият китаец, който се досети, че не бих могъл да произхождам от Магадха. Макар да не бе чувал за Персия, знаеше, че отвъд река Инд има земя, населена със синеоки хора. И тъй като искаше да научи онова, което знаем ние, покани херцога и мен на обед в покрайнините на града — на мястото за жертвоприношения в чест на земята.

— Самотният с радост ми позволи да използувам стария павилион — рече той. — Обедът ни ще е скромен и ще говорим за дао.

Думата „дао“ означава „пътят“, но има и много други тънки нюанси, които открих по-късно.

Нашият по-прозаичен път към изхода минаваше покрай група полуголи танцьорки. Според мен те изобщо не танцуваха, а по-скоро се излягаха из Залата на светлината и чакаха някой да купи услугите им. Херцогът бе възмутен от това светотатство.

— Никога не съм допускал, че един син на небето, колкото и да е… — Той мъдро не довърши мисълта си.

Учителят Ли спокойно допълни изречението:

— …състрадателен. Да, Сиракът е дълбоко състрадателен. Единственото му желание е да направи хората щастливи. Не се стреми към невъзможното. Не е посветен в тайните на у-вей.

Китайският израз „у-вей“ означава да не правиш нищо. А за Учителя Ли да не се прави нищо е тайната не само на управлението, но и на човешкото щастие. Дали Учителят Ли наистина има предвид съвсем нищо? Не, Демокрите. Учителят Ли има предвид нещо още по-необикновено. Сега ще се опитам да ти обясня.

Вървяхме по многолюдните улички на Лоян. Не знам защо, но се чувствувах съвсем като у дома си. Може би защото бях прекарал дълго време сам, в гората на дивия Цин. Жителите на Чжоу сигурно са най-жизнерадостните хора на земята и ако съзнават тъжния факт, че държавата им е в упадък, то прикриват това доста умело. Също така като повечето активни хора те несъзнателно упражняваха у-вей. Да, Демокрите. Това е един парадокс, на който скоро ще се спра.

Местността за жертвоприношения в чест на земята е парк, разположен на север от града, недалеч от могила от пръст, каквито има в покрайнините на всеки китайски град. Тези могили са известни под името „шъ“, или свещена земя, и са символ на държавата. Намират се винаги близо до горичка, а дърветата в тази горичка освен че са характерни за областта, са и свещени. В Чжоу свещеното дърво е кестенът.

През третия месец от годината в парка се изнася така нареченото пролетно терасно представление. Всъщност това не е обикновено представление, а редуващи се песни, танци и церемонии. Ако пролетното представление е неуспешно — което ще рече неточно в ритуалите, — реколтата ще бъде лоша или пък изобщо няма да има реколта. Терасата представлява насип от пръст, където поклонниците сядат, за да наблюдават церемониите. Единствено на този празник е позволено на мъжете и жените да са заедно. Тъй като за всички китайци пролетното представление е най-важното събитие в годината, големите богаташи угодничат пред небето — и пред народа — и финансират празненствата, както се прави и в някои гръцки градове. Отначало тези обреди, посветени на плодородието, приличали на ритуалите, които и досега се изпълняват във Вавилон, където мъже и жени проституират, за да има добра реколта. С времето китайското пролетно представление е добило съвсем благоприличен характер, но затова пък — както твърдят херцогът и Учителят Ли — е станало много неточно. Лично аз не мога да изкажа някакво мнение. Кой знае защо, през годините, които прекарах в Китай, нито веднъж не присъствувах на тази церемония, но и да бях присъствувал, нямаше да разбера дали представлението е минало добре или зле.