— Другите са вече тук — рече Лусил, — в салона.
Другите ли, зачуди се той.
Тя се отправи чевръсто по коридора и сложи ръка върху дръжката на някаква врата. Кръстът й, където финият лен се събираше под широк везан колан, беше тънък и снажен, а лебедовата й шия се подаваше над обточената с коприна яка. Отвори рязко и го покани:
— Заповядайте.
— Благодаря — отвърна Мън и лекичко се поклони.
Тя не отговори.
Видя как Бил Крисчън става, за да го посрещне, а сетне забеляза и другите двама мъже.
— Значи дойде — рече Крисчън. — Щеше ми се да вечеряш с нас. Смея да кажа, че доста вкусно си похапнахме. Съки умее добре да гощава, мира не дава на негрите в кухнята — той протегна огромната си лапа и добави: — Жалко, че не можа да дойдеш.
— Положително много съм изпуснал — отвърна Мън.
— Може би, нали, Мак? — кимна Крисчън към единия от двамата гости — непознат нему човек, висок като върлина и с гъста, четинеста рижа коса.
— Истина е — отвърна оня с благ, напевен глас. — А аз разбирам от тия работи.
Бил Крисчън го поведе към другия гост, който беше висок досущ колкото първия, но тъй мършав, че дългият прав черен сюртук висеше на раменете му като на закачалка.
— Професоре, това е Пърси Мън — рече той и обръщайки се към него, добави: — А това е професор Бол, сто на сто го знаеш. Няма човек, дето да не е чувал за професора.
— И аз познавам мистър Мън — отвърна мършавият и протегна ръка. — Но не съм го виждал отдавна, всъщност от година. За мен е чест да бъда в компанията му тази вечер.
— Благодаря, сър — кимна Мън и тъкмо да хване протегнатата ръка, когато забеляза, че цялата е в бинтове. Неволно се сепна, а погледът му се закова върху грижливо стегнатите превръзки. Пръстите бяха омотани поотделно и приличаха на огромна, неудобна ръкавица — същинска бухалка. Тогава се сети.
— Няма да ме заболи — увери го професорът и се ръкува. — Малка неприятност, която времето и грижите на моя учен зет ще излекуват — и той кимна към рижия. — А и…
— Импетиго, но много упорит, за съжаление — добави оня.
— За мен е чест да стисна ръката на един млад, ала толкова ценен за обществото човек — продължи професорът. — Казвам го аз, старецът, който всеки момент ще напусне бойното поле, за да отстъпи място на по-младите.
— Благодаря, сър — отвърна Мън. — Поласкан съм.
Но забеляза, че професорът май не беше много стар — не повече от шейсетте, помисли си той. На главата си нямаше ни един бял косъм, а старостта едва бе докоснала рижаво-кафеникавата му, рядка брада, която се спускаше на фитили от мършавите бузи досущ като троскот, дето едва намира къде да се захване върху безводния каменлив скат.
Крисчън го представи и на рижия дългурест мъж. Оказа се някой си доктор Макдоналд, зет на професор Бол, и както сам отбеляза, родом от щата Луизиана, но натурализиран кентъкчанин.
— Да, сър, натурализиран кентъкчанин — повтори професорът. — Стига да е свястна, жената може много да направи за мъжа. Колцина са отървавали от проклятието на бутилката или пък са ги извеждали по пътя на спасението. И не без известна бащинска гордост искам да отбележа, че моята дъщеря Корделия направи от доктор Макдоналд почти кореняк кентъкчанин.
— Тъй си е — съгласи се оня и се усмихна безгрижно и благо. Безгрижно като човек, който намира света за добре подреден, а сам той се чувства в него като у дома си, и благо — като такъв, дето изживява повечето си удоволствия насаме. — Да — повтори той и отпусна върлинестото си тяло в люлеещия се стол, а дългите му жилести китки легнаха на коленете.
Какво ли правят тук, запита се Мън. Очевидно не бяха дошли случайно, защото от думите на Лусил Крисчън „Другите са вече тук“ се подразбираше, че са били поканени и вероятно са чакали него. Макар и бегло, все пак познаваше професор Бол, но не го бе виждал от години. Той имаше ферма в околия Хънтър и пишеше писма до вестниците за опазване на плодородието на почвата и други проблеми от тоя род. Спомни си, че бяха изпъстрени с цитати от Томас Джефърсън и Джон Тайлър, а така също и с латински сентенции — най-вече от Вергилий. Беше директор и на някакво военно училище. За доктор Макдоналд обаче не бе чувал.
— Познавам чичо ви, дето е от нашия край — разправяше в това време професорът.
— Чичо Морд ли? — учуди се Мън.
— Мордесай Мън. Беше истински християнин, уверявам ви. Пълно олицетворение на безгрижния воин,
… комуто се паднала тежка задача
със Смъртта и Теглото в крак да върви —
печално шествие, нали?
Но полза извлякъл човекът дори!
Читать дальше