Робърт Уорън - Нощен ездач

— Не — ядно натърти той и гласът му отекна в собствените му уши с ледена непоколебимост. — Много добре знаеш, че всички са заети. Сега е разгарът на сезона и не мога да се лиша от никого. От никого! Израснала си във ферма и все трябва да си понаучила нещо — в същия миг забеляза как радостта върху лицето й отстъпи място на почуда, която бързо премина в болка, на свой ред заменена от объркване, и чак тогава продължи: — Пък и ти всъщност не искаш никаква градина. След две седмици изобщо няма да я погледнеш! Забелязал съм, че откакто те познавам, винаги е било така. Подхванеш нещо, а после дори не се сещаш да кажеш някому да го наглежда. Тъй че ще е направо неразумно да ти пращам човек, след като си такава, искам да кажа, след като си толкова немарлива към всичко!

Тя се бе отдръпнала, но продължаваше да го гледа. Сетне бавно се обърна и започна да се отдалечава по пътеката. Мън равнодушно забеляза как бледата светлина я обгръща, а раменете й леко потръпват и увисват. Разбра, че се опитва да потисне риданията си.

Отпървом му се прииска да се втурне след нея, ала не го направи. Остана насред пътеката и продължи да се взира подире й. Погледна петното, изровено преди неговото идване. Отгоре лежеше старата ръждясала лопата, която тя бе държала с малките си непохватни пръстчета. Беше обърнала по-малко и от квадратен метър, а и него само го бе разчоплила отгоре-отгоре с този калпав лизгар. Докато гледаше, почувства тъга, даже нещо повече — отчаяние, извиращо от някаква дълбока истина, за която по-рано не бе подозирал и която дори и сега оставаше скрита за него.

Няколко седмици по-късно, когато Бил Крисчън дойде да му каже истината за сенатора Толивър, Пърси Мън бе отишъл с капитан Тод до склада на сдружението в Бардсвил, за да огледа новото, почти завършено вече крило.

— Има вероятност тези бараки никога да не се напълнят — отбеляза тъжно капитанът, когато излязоха от пристройката и хлътнаха в непрогледния мрак на основното помещение. — Но дори и да можехме да прекъснем договора за новата сграда, това би означавало, че се признаваме за наполовина победени.

— Трудно… — въздъхна Мън, изправен насред склада под високия мрачен гредоред. — Трудно може човек да прецени какво да направи. Къде да удари!

— Първо трябва да спечелим делото!

— Това е просто капка в морето. Де да имаше начин всичко да бъде събрано на едно място, по едно и също време, та да замахнеш и да го свършиш! — той бавно вдигна десница. — С един удар да го смажеш! — и тежкият пестник изплющя в дланта на лявата му ръка. — Ей така!

Капитан Тод се взря през мрака към него и отвърна:

— Не, Пърс, не става така. В човешкия живот нивга не настъпва миг, в който да е тъй, че само да вдигнеш ръка и без значение дали печелиш, или губиш, да си разчистиш сметките! Веднъж или дваж се случва да си почти на прага да го сториш, ала никога не става така, че да доведеш нещата докрай. Прекалено много искаш.

Мън си го представи как в онази нощ е лежал с хората си при брода, как е чакал следващия пристъп, и поглеждайки кроткото му лице, се запита колко ли от онова, което е ставало, му се е струвало окончателно, уредено веднъж завинаги с един-единствен удар. И отвърна:

— Може би.

Бил Крисчън ги откри там. Въпреки тъмницата, още с приближаването му по вдървената походка и увисналите рамене разбраха, че едва сдържа гнева си. Засили се право към тях и се закова отпреде им. Устата му бе стисната като менгеме, сякаш полагаше неимоверни усилия, за да не я отвори, но когато все пак проговори, гласът му проехтя сурово и отчетливо.

— Подкупили са Толивър!

— Естествено — сви рамене Мън, — онези, от „Дисмюкс“.

— Не, бе! Не! — сопна му се Крисчън като човек, който не търпи около себе си глупаци. — Много преди това. Подкупили са го, защото е разорен до шушка и е затънал в дългове до шия!

Капитан Тод подсвирна тихичко през зъби и като вдигна ръка, приглади брадата си.

— Да, разорен! От Моргансвилската банка е изтеглил ипотечен заем за повече от петнайсет хиляди, а един бог знае колко дължи на Националната търговска банка в Луивил. Ипотеката от Моргансвил скоро изтича и са започнали да го притискат. Тютюнопроизводителите са много гъсти с Търговската и шефовете й просто са подшушнали на тия от Моргансвил. — Дъхът му излизаше на мощни тласъци, като че ли още малко и щеше да изплюе думите през едрите си, пожълтели зъби с изопнати над тях устни, но в същото време говореше с необичайна за него предпазливост. — Трябвало е да се погрижи сдружението да пристъпи към продажба и да приеме предложенията. Ние обаче не продадохме нищо и затуй са решили да обърнат дебелия край. От тях само това може да се очаква!