Бил Крисчън вдигна очи от писмото и кротко рече:
— Я го чуйте какво казва! „Макар да вярвам, че линията, на която съм привърженик, е линия на разума и сговора и ще бъде подкрепена от повечето членове на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.“ — Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите и се спря на капитан Тод. — Мислиш ли, че е прав?
— Ако мислех, щях да го подкрепя.
— А дали той самият е убеден, че е така?
— Знам ли… — промълви капитанът. — Нали го е написал?
— Да, но кое го е накарало да го напише? — и Крисчън почука с дебелия си показалец по хартията.
— Човек действа според разбиранията си — повтори капитанът.
Когато Крисчън прочете изречението на глас, то дотолкова порази Мън, че му подейства като плесница и го наведе на куп хаотични предположения. Бил Крисчън бе прав, точно това изречение беше ключът към писмото. То нямаше нищо общо с останалата му част, дори не принадлежеше към него, или поне, изказано по този начин, звучеше някак съвсем самостоятелно. Особено онова, което се казваше за мнозинството. То просто не се връзваше с писмото. Сетне тази мисъл изскочи от съзнанието му, за да го споходи отново вечерта, преди да заспи, и да се загнезди пак, с цялата си острота, в главата му на следващата сутрин, когато на закуска в хотелския ресторант зърна същото изречение и във вестника.
Там се мъдреше голяма статия за оттеглянето на сенатора, а в средата, в каре, бе публикуван и пълният текст на писмото. Нашвилски вестник беше. Стана бързо и отиде във фоайето, за да вземе местния и „Еджъртънски куриер“. Пълният текст на писмото бе публикуван и в двата, но в добавка „Бардсвилски дневник“ съдържаше и уводна статия, озаглавена „Предава ли сдружението интересите на фермерите?“, която започваше така: „Когато един човек като сенатора Едмънд Толивър, служил толкова дълго с ума си на хората от своя избирателен район, почувства необходимост да си подаде оставката от организация, за чието създаване е спомогнал, защото усеща, че тя не оправдава гласуваното й доверие и тласка хората по пътя на безпорядъка и против волята на мнозинството, то значи е дошло време всички мислещи люде да направят преоценка на положението.“ Това беше същото изречение, само че преиначено и съшито с бели конци. Е, добре, рече си Мън, вече няма скрито-покрито, да му се не види и песоглавецът! Смачка вестника, гаврътна остатъка от студеното кафе и се върна във фоайето.
Телефонира на Силс и когато оня вдигна слушалката, рече:
— Трябва незабавно да говоря с вас, но не ми се ще дъртаците да ни подслушват. Ще идвате ли днес в града! Може да се окаже изключително важно!
Да, Силс щеше да идва в града.
— Тръгвам — бе отвърнал той.
Мън се качи в кантората си и се опита да поработи до пристигането му, ала безрезултатно. Редовете на разтворените книжа се мержелееха пред очите му. Сети се за думите на сенатора „Е, момчето ми, направихме каквото можахме“ и за отдалечаващия му се надолу по стълбището гръб. Затвори книжата и закрачи напред-назад из кантората. Изпрати секретарката да купи няколко кибрита, макар че из джобовете му се въргаляха, кажи-речи, цяла дузина. Докато я нямаше, измъкна бутилката от бюрото и отпи две умерени глътки. Опитвайки се да проумее мотивите на сенатора, незнайно защо се сети за Мей и за това как понякога, докато се стремеше да прозре в дълбините на очите й, тя като че ли започваше да се отдръпва от него и бавно да потъва в някакъв враждебен, мъгляв безкрай.
Когато в преддверието се разнесоха стъпки, той се втурна към вратата и рязко я отвори. При вида на Силс от нетърпението и любопитството му не остана и помен.
— Е, сър? — попита Силс с безизразния си глас.
— Да сте… — в последния момент Мън се поколеба като човек, който се сепва на ръба на пропаст, но не защото е променил решението си, а защото тялото му е направило последен, отчаян опит да се противопостави. — Да сте давали на някой от вестниците или изобщо на някого копие от писмото на Толивър?
Знаеше какъв ще бъде отговорът, знаеше го от самото начало. И той прозвуча като ехо на онова, в което беше вече сигурен.
— Не, не съм.
Мън му подаде вестниците, посочвайки коментарите и уводната статия. Силс бавно ги прочете, без да проявява каквото и да било вълнение. Когато свърши, вдигна въпросително очи:
— Е, и?
— Господи! — възкликна Пърси Мън. — Ни един не е пропуснал! Луивилския още го няма, но съм абсолютно сигурен, че и в него го е изтипосал! Дал им е копия и затова го е написал по този начин, тъй че да ни навреди колкото се може повече!
Читать дальше