Робърт Уорън - Нощен ездач

— Умря — съвсем спокойно рекла тя.

— Умря — повторил той и в същия миг усетил безкрайно облекчение и блаженство.

— Да, а теб те нямаше — сетне, сякаш току-що се сетила, тихо добавила: — Никога няма да ти го простя!

В деня, когато погребали майка му, Едмънд Толивър се решил да извърви пеш сто и четирийсетте мили до Луивил. Знаел, че това е най-големият град в щата. Нямал пукнат грош. За да се прехранва, се залавял с каквото и да е в крайпътните градчета. Да се добере до Луивил му отнело повече от месец. Първо се главил в кланицата, където започнало да му прилошава от вонята на кръв и рояците мухи по подгизналата пръст. Нощем с часове търкал ръцете си, но розовеещият оттенък в основата на ноктите, под тях и по кожата на китките му продължавал да си стои. Вечер, когато лягал, обикновено си спомнял ужасните приспивни монолози на майка си. Чак сега започвал да разбира истинската същност и безмерност на омразата й.

Деветнайсетгодишен, Едмънд Толивър вече стажувал в адвокатската кантора на мистър Уотсън, който имал голяма клиентела и бил пълномощник на луивило-нашвилската железопътна компания. „Сине — обръщал се понякога към него Уотсън, — в днешно време на адвоката му остават две неща — или да се завърти край железниците, или пък да се захване с политика.“ На двайсет и четири години Едмънд Толивър отворил самостоятелна кантора. Двайсет и шест годишен се оженил за Джоун Палмър, единствената дъщеря на някой си Мортън Палмър, натрупал състояние през войната от продажба на говеждо месо на федералното правителство и спекулации с жито. По това време Палмър вече бил банкер. Едмънд Толивър го ненавиждал заради успеха му така, Както ненавиждал и собствения си баща заради неговия провал. Тази ненавист обаче била скрита и той го ласкаел, приемал всяка работа, подхвърлена му от стареца, и го чакал да умре. Палмър се споминал от апоплексия година преди още Толивър да дръзне да мечтае това да стане.

Джоун Палмър била слаба и болнава жена, с няколко години по-голяма от съпруга си. Не била красавица, защото постоянно влошеното й здраве дало своето отражение и пепелявопетнистият цвят на кожата заличавал чертите на лицето й, ала в мигове на щастие и възбуда то засилвало с нежна и прозирна красота, която едва-що родена, изчезвала под скверния поглед на всеки, който я зърнел. По същия начин се преобразила тя и когато Едмънд Толивър й направил предложение. Съзирайки тази неочаквана красота, той на мига забравил сметката, подтикваща го към този брак, и тъй дълбоко се трогнал, сякаш озарен от божествено откровение, че очите му се на пълнили със сълзи. Неочакваният дар, с който щедрата съдба го ощастливила, изпълнил душата му с пречистваща радост и смирение. Той заявил пред Джоун Палмър, а и пред себе си, вярата, че стореното за нея нивга няма да е достатъчно, че ще я обгради с неизчерпаеми грижи и ще направи всичко възможно, за да бъде щастлива. Тя безмълвно притиснала главата му към гърдите си и я задържала там, впила малките си пръстчета в здравата му, остра и гъста коса, загледана с невиждащ поглед в позлатата, броката, белия мрамор и плюша, върху които кристалният полилей от преддверието на баща й сипел своята светлина. Обещанията, които Едмънд Толивър направил в онази нощ пред нея и пред себе си, били искрени. Но тя не била издръжлива като него. Непрекъснато боледувала. Случвало се с дни да лежи неподвижно в стаята със спуснати пердета, загледана в тавана или притиснала пръсти към слепоочията си. С времето този жест й станал навик, следван дори когато нищо не я боляло, превърнал се в израз на отчаяние пред лицето на всички безименни сили на мъката и унищожението, които кръжали около нея безшумно като вълци. Седнала сама или в моменти, когато хората говорели помежду си и не й обръщали внимание, тя съкрушено притискала с пръсти слепоочията си, а погледът й се превръщал в бездънен, обърнат навътре черен кладенец от кадифе, върху чийто спасителен ръб тя едва-едва се крепяла.

Силата й не била като силата и ненаситността на Едмънд Толивър, а красотата й пък била някак нереална. В няколкото години, в които успявал да улови мига на красота, а с времето това ставало все по-рядко и по-рядко, той отново се изпълвал с чувство на благодарност и всеотдайност и понякога скланял чело на гърдите й. Ала по-късно, когато подобни мигове се появявали, те го пробождали първо с угризение и жал към нея, сетне със съжаление към самия себе си и най-накрая с непреодолимото усещане за измяна и безсилие. Тогава, без да каже нито дума, се изскубвал от нея. Ясният, тегнещ спомен за нощта, когато й предложил да се омъжи за него и тя притиснала главата му към себе си, чистото ухание на роклята и на плътта й непрестанно го преследвали. Помислил си, че под роклята гърдите й са много мънички, едва ли не като на момиче, и тъй красноречиво му говорели за невинност и крехкост, че в онази нощ сякаш познал една съвършена и неоспорима истина. Душата му направо замряла. Застанал в коридора пред вратата й, той си спомнял тези неща и с настойчивата точност на махало отново и отново стоварвал тежко юмрук в шепата на лявата си ръка. Страданието му наподобявало болката на обречения, осенен за миг от ясното и хладно видение на рая, или пък на удавника, зърнал яркото слънце да очертава ласкаво успокояващите контури на познатите неща по брега, където доскоро е вървял.