Робърт Уорън - Нощен ездач

— Не, благодаря.

— Трябва да черпиш — намеси се другият, — нали отърва кожата на твоя човек.

— Тогава той би трябвало да викне по едно — подхвана първият. — Да не е малко, че не го засилиха в Едивил, откъдето никой не се е върнал жив. На бас, че вече се е натаралянкал и мърсува с някоя пачавра.

— Не — рече Мън, — прибра се с жена си.

Стана му приятно, че може да го каже.

— Тогаз ти трябва да почерпиш — не мирясваше оня. — По едно на крак, не повече. Трябва да полеем!

— Щеше ми се да се прибера. Уморен съм.

— На крак ще го ударим, няма да се забавиш, Пърс. Пък сетне ходи където щеш. Няма да загубиш повече от петнайсет минути. Пийваме и се връщаме да поработим. Знаеш как е.

И преди да се е опомнил, Мън вече крачеше редом с тях към отсрещния тротоар. Наистина беше уморен, а питието щеше да го оправи. Можеше да си вземе и сандвич. Влязоха в бара. Първият направи поръчката.

Облегнати на тезгяха, някакви мъже разговаряха с бармана. Пърси Мън не познаваше единия, макар да си спомняше, че го бе мяркал из улиците или пък във фоайето на хотела. Другият познаваше много добре — Джо Мийнс, едно плямпало, което се представяше за застрахователен агент и посредник по недвижими имоти и по цял ден мереше улиците, подвиквайки към минувачите: „Здрасти, Том!“ или „Здрасти, Болди!“, и току потупваше по рамото едното или другиго, като примляскваше с огромните си отпуснати бърни, преди да добави: „Ще ти кажа нещо, значи, и ще паднеш! Няма лъжа този път!“

— Здравейте, ей! — провикна се Мийнс и се отправи към тях.

Спътниците на Мън отвърнаха на поздрава, а той едва-едва кимна с глава. Мъжът, чието име не знаеше, приближи и се намести сред групата, слагайки ръка върху рамото на Джо Мийнс.

— Здрасти, Алек — обърна се той към единия от спътниците на Мън, а после поздрави и другия: — Здрасти, Морис!

— Познавате ли се? — попита именуващият се Алек, като се обърна първо към Мън, а сетне и към новодошлия. — Това е мистър Холт…

Холт остави чашата си на тезгяха, протегна ръка и рече:

— Че как да не познавам Мън! Нали съм го срещал из града. А тази заран го видях и в съдилището. И ние с Джо бяхме, нали тъй Джо?

През цялото време, докато говореше, той стискаше ръката на Мън, друсайки я нагоре-надолу някак разсеяно и механично.

— Приятно ми е — промърмори Пърси Мън и с леко усилие освободи ръката си. Вече съжаляваше, че е дошъл.

— Я дай още едно! — обади се Алек и посочи празната чаша пред адвоката.

— Не, стига ми толкова — възпротиви се Мън, но чашата му беше вече пълна.

— Добре ще ти дойде — увери го Алек.

— Винаги съм казвал, че за да се оправи човек, единственото по-добро от яка глътка уиски са две яки глътки — отбеляза Холт. — Кажи, не съм ли го казвал, а, Джо? Няма лъжа, няма…

— Пък и трябва да почерпиш — намеси се Алек. — Отърва кожата на твоичкия!

— И то как! Ние с Джо бяхме там, нали, Джо?

— Така беше — рече Джо Мийнс, — видяхме как накисна негъра.

— Тъй де, яко го накисна!

— Изглежда, че той го е извършил — отвърна Мън.

— Сега наистина така изглежда — изхили се Джо Мийнс.

— Едно негро по-малко, тъй казвам аз! От мен да го знаете — вземеш ли си добър адвокат, той винаги ще намери негър, когото да накисне! Тъй казвам аз! — Холт протегна ръка и сръга малко грубичко, но дружелюбно Мън в ребрата, приканвайки го да се засмее и той.

Пърси Мън не се засмя. Той се взираше в топчестото, отпуснато лице на човека пред себе си, в зейналата, обточена със златни зъби уста, от която беше блъвнал смехът, и си мислеше, бога ми, той е досущ като Джо Мийнс, може даже да му е брат, градът е пълен с такива. В същия миг разбра, че и върху собственото му лице се бяха изписали дружелюбност и веселие. Погледна се крадешком в огледалото зад бара и видя усмихнатото си лице — лице, продълговато и смугло, с черни очи и захилени над дългите зъби устни.

— Ножът беше у него — рече Мън студено, извръщайки се към мъжете. — А и часовникът.

— Няма спор! — възкликна Джо Мийнс. — Накисна го и туйто!

— А то не беше необходимо — додаде Холт, — ама аз винаги съм казвал, че си струва човек да си направи труда — и отново сръга Мън в ребрата. — Но при теб не беше нужно. Като гледах, всички съдебни заседатели бяха все хора на сдружението и ти щеше да го отървеш и без това! Бога ми, цяла седмица щяха да протакат делото, само и само да ти оправдаят човека! Тъкмо разправях, че той направо да си е отишъл досега, ако те не бяха все хора на сдружението…

Мън остави празната чаша на бара, отново зърна в огледалото лицето си с изписаната върху него усмивка, замахна с все сила и фрасна мъжа през устата. Изгубил равновесие, оня направи крачка назад и се свлече на пода по задник.