Робърт Уорън - Нощен ездач

— Този ще е — отбеляза той и в същия миг Бърк, сякаш с един скок, се озова още по-близо до негъра.

— Мистър Мънроу — рече Мън, — ще ви бъда много благодарен, ако донесете и другия нож. В дисагите ми е.

Адвокатът продължи да обръща бавно ножа в ръце и внимателно да го разглежда.

— Твой ли е? — попита той негъра, без да откъсва поглед от острието.

— Появи се тъдява преди известно време — призна оня.

— Появи ли се? — повтори като ехо Мън.

— Да, сър.

— Отдавна ли? — продължи той, без и този път да поглежда към него, като продължаваше да се взира в ножа и да го обръща в ръка.

— И тъй може да се каже — смотолеви негърът.

Мънроу се върна, а чисто новият нож в ръката му блесна на светлината. Той го подаде на Мън, който го постави до другия и започна да ги сравнява.

— Имат едни и същи квадратни пиринчени щифтчета, значи е той.

— Ето и марката — посочи я Мън. — Погледни тук!

Бърк се пресегна, взе намерения от самия него нож и го огледа.

— Да, вярно — съгласи се той и го сложи на масата.

Мън вдигна очи и погледна негъра в упор.

— Откъде го имаш? — попита той.

Оня сведе очи към ножа, лежащ на мястото, където го бе оставил Бърк, а сетне ги вдигна към човека, който го разпитваше.

— Шефе… — започна той, а езикът му се плъзна нерешително, за да навлажни устните: розов и невинен като на дете на фона на черната кожа и спечените като пергамент пепеляви бърни. — Довлече го една дърта крастава жаба. Беше…

— Боже господи! — тихичко ахна Бърк.

— Ей как стана. Лятос, веднъж преди съмване, отидох да сипна помия на прасенцата. И гледам току над тях, отсам барата, клечи една дърта крастава жаба. Рекох да я хвана, оставих кофата на земята и тръгнах къде нея, а тя взе, че хукна ха насам, ха натам. Хвърлих си шапката отгоре й, за да я сгащя, ама оная скачаше като луда. И преди да се усетя, взе, че се завря под коритото, точно между дървото и камъните. Пресегнах се, пипнах я за крака, издърпах я оттам и, бог ми е свидетел, тя изкара и този нож! Рекох си защо ли ми е, ама сетне видях, че го бива, та го взех, отрязах й бутчетата и го мушнах в джоба, а нея хвърлих. Подир туй обаче реших, че не е зле да я дам на прасенцата, та я пуснах в помията. Тя продължи да цамбурка, ама вече не можеше да плува и я изсипах ведно с помията на прасетата. Видях как един голям розов шопар я докопа и я налапа…

Поглеждайки към Мън, негърът се поколеба. Адвокатът лекичко кимаше на Бърк.

— Бог ми е свидетел — повтори човечецът и този път гласът му отекна по-силно. — Бог ми е свидетел, че тъй го намерих! Е, питайте и жената, ако не вярвате — и той посочи към кревата.

— Тъй беше — кимна тя. — Идва и ми вика: Гледай, една дърта крастава жаба…

— Да, сър — намеси се отново негърът, — жабата го намери. Да пукна, ако съм знаел, че е твой! Да съм знаел… — Бърк го хвана за лакътя, но той като че ли не забеляза, — … да съм ти го върнал. Щях да те намеря къде живееш и да го донеса. На мене не ми трябва нищо, дето не ми се полага по право и закон. Да съм знаел…

— За бога! — прекъсна го раздразнен и изпълнен с възмущение Мън.

Когато излязоха навън, вече се развиделяваше. Далече на изток над дърветата струеше студена светлина. Окован в белезници, негърът седеше зад Бърк. Яздеха мълчаливо, с отпуснати и натежали за сън лица. Откакто го метнаха на коня, онзи престана да протестира и се умълча, но като че ли от време на време промърморваше по нещо сам на себе си.

На другия ден по обяд обвинението срещу Бънк Тривелиън бе оттеглено. Намереният в колибата на негъра нож бе идентифициран от мистър Литъл като принадлежащ към партидата, от която Тривелиън бе направил покупката си. Освен това бе установено, че такива ножове са се продавали само в железарския магазин на А. К. Литъл, а телеграмата от фирмата за продажба на едро в Нашвил потвърди, че те се произвеждат едва от началото на лятото. Около дванайсет и половина шерифът се върна от колибата, където правеха допълнителни разследвания. Малко по-рано той и хората му бяха отвели негъра обратно и го бяха накарали да посочи точното място, където, по неговия разказ, жабата е намерила ножа. После един от помощник-шерифите го бе върнал обратно в града, окован за седалката на двуколката. Шерифът и хората му бяха претърсили колибата, навеса и коритото. В северния край, диагонално на посоченото от негъра място, бяха намерили голям сребърен часовник на плетена верижка, заврян в дупката между два от камъните, върху които лежеше коритото. Синът на Дъфи го разпозна като собственост на баща му. След като подсъдимият се изправи на свидетелското място и разказа за кражбата на ножа от кухненската му маса, и след като ножът и часовникът бяха показани и идентифицирани, Пърси Мън предяви иск обвинението срещу Харис Тривелиън да бъде снето. Искът му бе удовлетворен.