Робърт Уорън - Нощен ездач

Мън приближи към стола, на който седеше Тривелиън. Протегна ръка, насили се да се усмихне и рече:

— Е, надявам се това да е краят на твоите главоболия.

Тривелиън бавно се надигна, погледна за миг протегната ръка, сякаш не разбираше какво означава този жест, и подаде своята.

— Сега може ли да си вървя? — попита той.

Мън кимна и се отправи към пътеката между редовете. Там, преметнала ръка през парапета и вперила очи в мъжа си, стоеше жената на Тривелиън. Но когато той приближи, тя се обърна към него и аха! — да го заговори. Забеляза, че и сега е със синята крепдешинена рокля, на раменете й като на закачалка висеше вехто кафяво палто.

— Много благодаря — рече тя с равен глас.

— Няма защо — отвърна Мън и в същия миг се почувства объркан и някак гузен.

— Много благодаря — повтори жената.

— Няма защо. Просто имахме късмет — рече той и разбра, че тя вече не гледа него, а идващия към тях Тривелиън. Когато оня приближи, тя протегна ръка, сложи я за миг върху неговата, а сетне я отдръпна. Мън забеляза, че ръкавът на твърде широкото й, вехто кафяво палто стигаше почти до кокалчетата на пръстите й.

— Да вървим — обърна се към нея Тривелиън.

Пърси Мън се отправи по пътеката, а те го последваха. Проправи си път сред навалицата на вратата, продължи по коридора и излезе навън. Тогава се обърна към тях и подвикна:

— Е, довиждане.

— Довиждане — отвърна Тривелиън.

Вторачена в него, жената не каза нищо.

Не беше направил и пет крачки, когато чу зад себе си гласа на мъжа:

— Може ли да почакаш, а?

Тривелиън бавно приближи и наблюдавайки месестото му безизразно лице и примижалите от светлината малки сини очички, Мън изведнъж изпита някакъв яд към него. Не искаше да го вижда повече. А и беше уморен, защото бе спал само два часа.

— Какво има?

Тривелиън го измери с поглед и рече:

— Искал си да ми прибереш реколтата.

Думите прозвучаха не като въпрос, а като твърдение, поднесено безпристрастно, обмислено, вяло и едва ли не нехайно.

Пърси Мън се вгледа изпитателно в лицето и леко притворените очи, ала в тях не прочете нищо.

— Не, нямам такова намерение.

— Пратил си негри да я орежат и изсушат. Жена ми го каза.

— Нямаше да се справи сама.

— Значи не си искал да я вземеш.

— Не, не съм. Пратих негрите, защото ми се щеше тютюнът да не отива на вятъра. Нито съм имал намерение, нито пък съм очаквал да получа нещо от това дело. Заех се с него, защото вярвах, че не си убил Дъфи.

— Значи няма да я вземеш.

Без да променя изражението на лицето си, Тривелиън продължи да говори със същия вял и безпристрастен тон, сякаш просто съобщаваше нещо.

— Не, вече ти казах — отвърна Мън.

За миг изглеждаше, че оня ще си тръгне, но той продължи:

— Много благода̀рим.

— Знай само — додаде Мън, но се поколеба, сякаш за да прецени дали да продължи, защото идеята му беше хрумнала току-що, — че ще се радвам, ако някой ден се наканиш да влезеш с реколтата си в сдружението. Но само ако ти си решиш.

Тривелиън вдигна замислено очи към оголелите клони на кленовете в двора.

— Не ми е по вкуса. Пък и то мойто реколта ли е — умряла работа! — рече той. — Не си струва да приказваме.

— Въпросът не е в това — пристъпи към него Пърси Мън. — Няма значение колко е. За нас е важен човекът. Сдружението е за всички — за всички, които отглеждат тютюн. То ще ти помогне да изкараш зимата, докато цената се вдигне и можем вече да продаваме. Не е важно колко ти е тютюнът… — Отведнъж спря. Мъжът не го гледаше, вместо това бе отправил поглед към небето през голите клони. Почувства се неловко и се ядоса на себе си. Сетне добави:

— Разбира се, не те карам насила, само ако искаш.

Тривелиън започна да свежда очи и постепенно погледите им се срещнаха.

— Откак пораснах толкова, че и баща ми вече не можеше да ме пердаши, не се е намерил човек, дето да ми казва какво да правя. Ама — рече той след малко, — смятам да се включа.

— Няма да съжаляваш — увери го Мън.

— Може би.

— Надявам се да повлияеш и на другите. Говори им за сдружението. Кажи им, че си влязъл.

— Че то не е тайна.

— Довиждане — рече Мън. — Ще пратя някой да те запише.

— Довиждане — отвърна Тривелиън и се отдалечи към жена си, която го чакаше със скръстени на гърдите ръце.

Пърси Мън мина покрай скупчените на стълбите мъже и им кимна за поздрав. Двамина се отделиха от групата и тръгнаха редом с него.

— Ела да пийнем по нещо, Пърс — предложи единият. — Гаврътваме набързо по едно, а след туй обратно на работа.