Робърт Уорън - Нощен ездач

Когато влязоха в библиотеката, мъжете се бяха наредили около голямата камина, в която гореше и пращеше огромен пън. Мън се ръкува с всекиго поред. Сетне извади лулата си и започна да я тъпче.

— Мисля, че капитанът всеки момент ще пристигне — рече сенаторът и отиде да надзърне през един прозорец, който гледаше към дългия склон пред къщата. Вече наистина валеше — не силно, но затова пък равномерно. Няколко снежинки бяха полепнали по перваза.

— Няма го още — добави той и се върна при гостите край огъня.

Застана сред тях, усмихвайки се непринудено с пъхнати в джобовете на сюртука ръце и леко отметната назад глава. В другия ъгъл на стаята, отделени от останалите, стояха мистър Силс и мистър Бърдън. Бърдън бе навел огромната си черна и рошава глава към Силс, който говореше загрижено и почукваше с молив върху бележника в лявата си ръка. Мън натъпка лулата, запали я и погледна към лавиците с книги по стените — повечето правни, реши той, защото сенаторът се славеше като заклет читател на исторически романи и можеше да цитира откъси от Мъколи 2 2 Томас Бейбингтън Мъколи (1800–1859) — английски историк, писател и държавник — бел.пр. и Гибън 3 3 Едуард Гибън (1737–1794) — английски историк — бел.пр. , когато си поиска — и към огромната маса, бюрото и гравюрите по стените. Сетне погледът му разсеяно обходи лицата на мъжете около него. Порядъчни люде, помисли си той, дори и старият Силс, порядъчни люде. Залюля се леко на пети и усети приятната топлина на огъня върху гърба си. Сетне всмукна няколко пъти от лулата си дълбоко и продължително. Услаждаше му се тази лула.

Никой не забеляза приближаването на капитан Тод по дългата алея и никой не чу звънеца. Някакъв негър отвори вратата на библиотеката и той застана в рамката й със строгата си усмивка, като леко клатеше глава.

— Извинявам се за закъснението — рече той, — но не съм бил точен, откакто двамата с генерал Брат 4 4 Бракстън Браг (1817–1876) — американски генерал от войските на Конфедерацията — бел.пр. бяхме опухани от генерал Бюл и натирени чак в Луивил, като по този начин той запази славната ни кентъкска федерация за мистър Линкълн.

Сенаторът с протегната ръка се спусна към него.

— Не се тревожи, имаме достатъчно време. Мини да се постоплиш край огъня.

— Благодаря — отвърна капитан Тод и започна да се ръкува с всеки. След малко застана край огъня и разпери дългите си кафеникави пръсти над буйния пламък. — Навън направо си е студ — рече той.

— Къде е момчето? — попита сенаторът.

— Настаних го в другата стая — отвърна капитанът. — Намери някаква книга и се зачете, или… — и той се поколеба, усмихвайки се — не, мисля, че чете. Твърди, че знаел как.

— Ще отида да поприказвам с него — рече сенаторът и се отправи към вратата. — Ей сега се връщам и започваме.

Мън погледна капитана, който продължаваше да се грее, протегнал хубавите си, силни наглед ръце към топлината. Забеляза, че по кафеникавата им кожа са избили петна и вените изглеждат прекалено големи. Запита се дали синът му е като него. Спомни си, че приличаше или поне бе приличал преди три-четири години. Не го беше виждал доста време, всъщност откакто момчето отиде в колежа. Във Вирджиния, беше казал сенаторът. Точно така, спомни си той, младият Тод бе заминал за Вирджиния, за да постъпи в колежа „Уошингтън и Лий“ 5 5 Университет в град Лексингтън, щата Вирджиния, основан през 1749 г. — бел.пр. . Преди това обаче той наистина приличаше на капитана — беше висок, строен, със синьо-зелени очи като неговите и изящен нос. Хубаво беше, че сенаторът си направи труда да поприказва с него. Добър човек беше сенаторът, но капитан Тод беше още по-добър. Най-добрият от всички. Но и сенаторът не беше лош.

Преди четири часа̀ всички, които нямаше да преспиват, си бяха тръгнали. Потеглиха надолу по склона под равномерно сипещия се сняг, а снежинките се трупаха по раменете, одеялата по краката им и гърбовете на конете. Вече заличаваше следите от колелата и копитата, а сивкавата светлина започна да изчезва от небето. Разделяйки се в преддверието, всички с изключение на мистър Силс, който много рядко изпиваше повече от една чаша, бяха весели и в добро настроение. Ето защо студът, снегът и рано падналият здрач изобщо не ги притесняваха.

Излегнати на креслата в библиотеката, където пламъците се гонеха и пърхаха по дълбокото и черно гърло на комина, а бутилките стояха наредени на голямата сребърна табла върху масата, те изпиха не една и не две чаши. Надигаха ги една след друга с изопнати нозе и се наслаждаваха на пуйката, шунката и пудинга. Отначало разговорът вървеше тежко и мудно, но топлината на алкохола го съживи и не след дълго вече го прекъсваха изблици на гърлен смях. Освен приятното прекарване имаше и по-важна причина за задоволство. Секретарят докладва, че компанията „Алта“ е готова да започне преговори по ставка девет долара и половина за тютюн първа ръка и че някакъв частен изкупвач предлагал по десет за австралийски — екстра, и седем за прахообразен, първо качество. Съветът гласува предложенията да не се обсъждат.