Робърт Уорън - Нощен ездач

След смъртта на стария Мортън Палмър Едмънд Толивър продал възскромната си къща и от Луивил се преместил в южната част на щата. Не се върнал в родния край на баща си. Болезнените спомени от ранното му детство не му позволявали да го стори. Не искал всеки ден да чува имената от младостта си, нито пък да вижда същите кръстопътища и къщи. Затова купил една ферма в близката околност — шестстотин акра плодородна земя, добре напоена и леко хълмиста, където в далечината се извисявали обвити в синкава мараня валове. Здравето на жена му бавно, но сигурно се влошавало и той довел сестра си Матилда, която не била омъжена и преподавала в местните училища, да се грижи за домакинството.

Около пасищата на фермата си Толивър издигнал бял стобор, построил нови хамбари и конюшни; хамбарите — високи и червени, а конюшните ниски и бели като стобора. Започнал да отглежда расови говеда и чистокръвни коне, да сее тютюн. Винаги търсел съвета на по-старите жители в района и внимателно ги слушал, когато го поучавали. Често обикалял на кон из околността, разговарял с фермерите, ходел с тях на риба и лов. После се захванал с политика и бил избран в щатския сенат. Когато къщата му изгоряла, построил тази и скоро в нея започнали да идват непознати люде от Луивил, Франкфорт, Лексингтън и Нашвил, да пият уиски в стаите с високи тавани и да се радват на конете в яхъра. След първото му избиране в конгреса започнали да го посещават хора от Вашингтон и Болтимор, като сред тях имало и високопоставени личности, чиито имена се срещали по вестниците. Тогава го избрали в Сената. Но той продължил да язди из околността, да ходи с фермерите на риба и лов, като от време на време дори се появявал в малката бяла, облицована с дъски методистка черква в Хоуп Спрингс. Не се големеел и в предизборната си кампания не пропускал да заяви: „Знам какво е да те притиска немотията и стомахът ти да стърже от глад, знам и какво е да ставаш в студа рано сутрин, преди още да се е показало слънцето и да тръгваш бос по мраза.“ Постепенно хората забравили, че новата къща е построена с парите на жена му. Нея също забравили. Умряла скоро след като строежът бил завършен.

Докато файтонът пълзеше нагоре по склона, от сивото небе долетяха няколко снежинки и започнаха да кацат по кръйпътната тръстика.

— О, май наистина ще падне сняг! — възкликна Мей.

Вече виждаха китките зеленика, червените панделки по прозорците на къщата и големия венец, закачен на бялата порта. От големите комини се виеше дим. За разлика от бавно сипещия се сняг, голите полета и сивото небе, къщата, която отдалеч изглеждаше пуста и злокобна, сега като че ли обещаваше, и то щедро, всичко необходимо за добруване и спокойствие — от храната се носеше пара и леко ухание, пламъкът в камината проблясваше в сребърните прибори, нозете безшумно потъваха в дебелия килим, приятно звънтяха чаши.

— Колко ми е драго, че дойдохте! — рече сенаторът Толивър, като лекичко се наведе над ръката на Мей, сякаш стига да реши, и щеше да я целуне. — Мистър Крисчън доведе дъщеря си, и те ще пренощуват, та ще се опитаме да посъживим тази скучна стара къща с малко младост и красота. Право да ви кажа, тук наистина понякога е малко скучно. Но сега ще ви предам на сестра си — и посочвайки високата, облечена в черно жена, която излезе от стаята зад него, продължи: — Матилда, това е Мей, съпругата на моя добър приятел Пърси Мън, за когото толкова съм ти разправял — протегна ръка и я сложи бащински върху рамото на Мън. — Надеждно момче — заяви той и го потупа. — Някой ден ще го видим и в Конгреса!

— Това не се знае — отвърна Мън малко смутен, но все пак зарадван от думите и ръката върху рамото си. След намръщеното небе и голата земя, тук, в облеченото с бяла ламперия преддверие, той бе обграден от топлина и любезност, от блясък на огледала и долитащ от съседна стая пукот на огън. Като улови ръката на Матилда, дори лицето й му се стори по-малко студено и сурово, отколкото си мислеше.

Мей заситни по широките стълби редом с по-възрастната жена, до чиято висока кокалеста снага изглеждаше още по-дребна. На завоя се обърна за миг и хвърли през рамо бърза срамежлива усмивка, която Мън възприе като довиждане. Сетне двамата със сенатора прекосиха преддверието и някаква стая, в чието дъно гореше огън, но нямаше никой.

— Реших да направим съвещанието в библиотеката — обясняваше в това време домакинът. — Всички, с изключение на капитан Тод са вече тук. Но и той всеки момент ще дойде. Ще доведе и сина си — учи се в колеж във Вирджиния. Да, във Вирджиния…