Робърт Уорън - Нощен ездач

— Добре съм — отвърна. — Оправям се чудесно.

Тя понечи да каже нещо, но се отказа. Дръпна ръката си от неговата и това го изненада, защото не съзнаваше, че все още я държи. След малко, сякаш поокопитена, поясни:

— Искахме да разберем как я караш и затова дойдох. Доктор Макдоналд ми каза къде си — говореше безстрастно и прилежно, сякаш предаваше някакво запомнено, но наполовина разбрано съобщение. — Смяташе, че е по-добре аз да намина, отколкото някой друг. Не можеше и дума да става самият той да дойде, все щяха да се досетят.

— Много ми е приятно, че си се наканила — отвърна той, — пък и това, че докторът се интересува как съм.

Гласът му прозвуча банално дори в собствените му уши.

Тя се обърна към Адел Праудфит:

— Мисис Праудфит беше много мила и ме покани да остана да пренощувам. Заминавам си утре. Просто искахме да разберем…

— Не, не! — запротестира Уили. Беше влязъл в стаята и сега стоеше облегнат на стената до кухненската врата. — Утре няма да стане! Толкоз път си била дотук, глупаво ще е да не ни погостуваш!

— Да — намеси се жена му, — за нас ще бъде гордост да останеш.

— Трябва да си замина утре на всяка цена — рече Лусил Крисчън, — но ви благодаря за поканата.

Замълча и продължи да стои неподвижно, но без да показва нетърпение. Мън усети неудържимо желание да наруши настъпилото мълчание, което му се стори безкрайно, но не знаеше какво да каже. Сетне чу почти с благодарност Уили Праудфит да предлага:

— Но да поседнем на верандата, там е по-хладно.

Лусил Крисчън се обърна към Адел и пристъпи към вратата.

— Да — рече тя, — днес беше ужасно горещо, по-горещо от всеки друг път по това време.

Излязоха, като най-отзад вървеше Уили Праудфит, помъкнал люлеещ се стол, който предложи на Лусил.

Седяха на потъналата в мрак веранда повече от час. Говореха бавно, като правеха малки паузи след края на всяка реплика. Тогава до тях достигаше крякането на жабите в мочурищата и сухото упорито жужене на нощните насекоми в крайпътните дървета. Гласовете им ту се извисяваха, ту се снишаваха в бавен, но съразмерен ритъм, който никой не нарушаваше, ала смисълът на тези звуци като че ли все убягваше на Мън, освен тогава, когато се насилеше внимателно да следи разговора дума по дума. Непреодолимо го привличаше и обсебваше сухият стъргот на насекомите, идващ от потъналите в мрак дървета — хаотичен и безкраен. Накрая му се струваше, че се разнася в самия него, че това е същината на съзнанието му, превръщайки всяка долитаща до него дума в същото безсмислено, монотонно, но упорито жужене.

Говореха най-вече Лусил Крисчън и Уили Праудфит. Тя го попита как са посевите му и той, без да бърза и най-подробно, й отговори, изреди датите на засяване на всяка нива, като при това си спомняше какво е било времето едва ли не всеки божи ден. Сетне се поинтересува как са доктор Макдоналд и семейството му.

— Като изключим професор Бол, добре са — рече тя.

— Закъсал е нещо със здравето, разправят. Отдавна не съм го виждала, но така се говори.

— А татко ти как е? — попита Уили. — Чух, че боледувал и все се канех да те питам.

Известно време тя мълча, после бавно изрече:

— Добре е, благодаря — и сякаш изведнъж намерила сили да го каже, добави: — В Бардсвил е плъзнала същинска епидемия. Знаете как е някои години.

Да, съгласи се Уили Праудфит, някои години се случвало. Попита я как вървят другите работи в Бардсвил. Тя го осведоми и взе на свой ред да го разпитва за тукашни хора, за които бе чувала: къде са им къщите, колко земя имат.

Сегиз-тогиз Адел обогатяваше с някоя подробност разказа му или припомняше нечие име. Сиси обаче не продума през цялото време, а Силвестъс отвори уста само веднъж. Когато на хоризонта проблесна първата светкавица, очертавайки огромния силует на надвисналия над долината хълм, Лусил Крисчън възкликна:

— Вижте, святка се! Утре може да падне дъждец!

Тогава се обади седналият в края на верандата Силвестъс:

— Извинявайте — рече важно той, — но няма да вали. Това святкане е само хитрост на Лукавия.

— Но от дъжд има нужда — отбеляза Лусил.

— Засуши се вече — продължи Силвестъс — и трудът ни отива на вятъра.

Скоро след това стана и без да пророни дума, изчезна.

Докато се отдалечаваше, всички се умълчаха. Адел Праудфит подхвърли:

— Не беше редно тъй да си тръгва. Не беше, ама да го знаете само как работи през деня!

— Току му щукне — рече Уили Праудфит, — стане и забие в мрака. Понякога го прихващат.