Робърт Уорън - Нощен ездач

— Значи е била хубавица — отбеляза Мън.

— Кучка беше! — Лусил помълча, изучавайки мрачно лицето му и изведнъж повиши глас: — Не ти говоря всичко това просто така. То е част от онова, което исках да ти кажа. Единственият начин, който можах да измисля, за да ти го кажа…

— Добре де.

— Ние с теб никога не сме разговаряли — рече тя. — Не сме разговаряли като другите хора. Това, което изпитвахме един към друг, беше скрито, някак откраднато. Беше откъснато от всичко останало, от всичко, което бяхме самите ние.

— Така е — съгласи се той.

— Леля беше кучка. Сигурно и аз не падам по-долу. Имаше един…

— Излишно е да ми го казваш — прекъсна я Мън, загледан в тавана.

— В училище преподаваше езда. Беше възхитителен на коня. Англичанин, служил в английската армия, така поне ми каза. Беше ужасен! Въобразяваше си, че е голям красавец и че никоя жена не може да му устои. Мисля, че започнах да му обръщам внимание само защото беше толкова отвратителен. Само за това! Страхуваше се от леля ми. Всъщност страхуваше се от всичко, освен от конете. Не изпитваше никаква боязън дори и от най-дивия кон, нито пък от най-опасния скок. Известно време ми се струваше, че мога да избягам с него, просто защото това беше единственото, което можех да сторя. Попитах го иска ли. Но него го беше страх. И тогава му казах колко е отвратителен. Казах му всичко: че е негоден дори краката да си обърше човек о него и че ако всичко при мен беше наред, нямаше дори да го погледна. И той заплака, но не защото го напусках, а защото бях разбрала що за човек е. Казах му, че някой ден конят също ще го разбере какво представлява и ще го убие.

Тя замълча и го погледна. Мън се беше излегнал по гръб, подложил ръце под главата си. По нищо не личеше, че е забелязал мълчанието й.

— Уби го един кон — продължи Лусил след малко. — Хвърли го и го уби. Вече се бях върнала, когато прочетох за това във вестниците. Отначало дори не се сетих, че така му беше името, всичко ми се струваше толкова отдавна — За миг тя пак замълча, сякаш се ровеше в паметта си, после възкликна: — Имъри Чивърс се казваше. Но защо ли ти разправям всичко това…

— Вече няма значение — рече Мън.

— Когато се прибрах у дома — продължи тя, без да обръща внимание на думите му, — нещата бяха много по-различни. С татко, искам да кажа. Тогава всичко беше наред. Не се замислях почти за нищо. Просто бях изцяло погълната от стремежа си да бъда такава, каквато не съм била от дете. Наред беше всичко дори и когато започна да ни навестява Бентън Тод…

— Трябваше да се омъжиш за него — прекъсна я Мън, все така без да откъсва поглед от изпъстрения със сини сенки таван.

— Той беше хлапе — отвърна Лусил. — Просто едно хлапе.

— Но ако се беше омъжила за него, днес щеше да бъде тук — заяви той и равнодушно добави: — И то жив.

— Нямаш право да говориш така!

— Да — повтори Мън. — Жив!

— Не се знае, за подобни неща не бива да се говори! — възрази тя. Ръцете й отново се размърдаха в скута, като току се свиваха и разпускаха, после пак застина неподвижно. — Той е мъртъв.

— Както и онзи англичанин — напомни й Мън. — Чивърс.

Лусил не отговори и за известно време като че ли потъна в размисъл, докато той не подхвърли:

— Нали си му казала какъв е.

— Такъв си беше по природа, никой не му е виновен.

— Бентън Тод — прекъсна я Мън замислено, — правеше онова, което смяташе, че ти би искала от него.

— И ти! — сряза го Лусил. — Боготвореше те и искаше да бъде като теб.

Мън продължаваше да лежи, без да й обръща внимание.

— Той беше глупак — рече след малко.

Ненадейно Лусил се приведе напред, протегна ръце към него и пръстите й се свиха и изправиха в знак на протест.

— Това няма значение! — възкликна тя. — Каквото било, било! Дойдох да ти кажа нещо…

— Какво? — прекъсна я той.

— Заминавам! — Говореше припряно, докато ръцете й отново се отпускаха в скута й бавно, сякаш потъваха в дълбока вода. — Някъде далеч. Изобщо не трябваше да се връщам! Изобщо! Затова заминавам. Каза, че искаш да се ожениш за мен. Ти също можеш да се махнеш оттук! Трябва да се махнеш! Сега вече мога да се омъжа за теб. Ще заминем някъде, ще се оженим и ще бъдем винаги заедно. — Погледът й се отмести от него и отново се насочи към мъждивото пламъче на лампата. — Това дойдох да ти кажа — заключи тя.

Когато млъкна, нощните звуци отново пропълзяха в стаята сякаш с боязън — жуженето на насекомите и едва доловимият шепот на храстите край къщата, полюшвани от излезлия лек ветрец.