Робърт Уорън - Нощен ездач

Продадох я за колкото можах, не се пазарих. И после през Тенеси дойдох тук, в Кентъки. В Тибс дойдох. И много напичаше, когато пристигнах, а още не беше лято. Превалих хълма и тръгнах надолу по пътя, а отпреде ми грейнаха зелената трева и дърветата. Точно както ми се бяха явили. Минах завоя и зърнах черквата. И потокът бе там, а аз хукнах като слепец, също както в съня. Натопих лице във водата и се напих до насита.

После бавно вдигнах глава. И я видях.

Уили замълча. В тишината сред мочурищата край потока жабите крякаха ли, крякаха. Най-сетне промълви: — Пред мен беше Адел.

— Да долетя тихо гласът на жена му откъм сянката, — седях там под един клен и го видях да слиза по хълма.

Беше по здрач, когато Мън, застанал в двора до камарата дърва и цепеници, вдигна глава и видя задаващата се по пътя край потока двуколка. Без да бърза, той подпря брадвата на дръвника и се наведе, за да вземе наръч подпалки от купа трески и прогнили кори. Сетне се упъти към кухнята.

Адел Праудфит беше все още там и бършеше съдовете. На масата до купчината чинии светеше лампа. Мън се наведе и остави подпалките да се изплъзнат от ръцете му и да паднат с глух удар в сандъка. После се обърна към нея и рече:

— По пътя идва някой с двуколка. Сигурно вече е спрял отпред.

Тя го погледна и сякаш се накани да каже нещо, но той продължи:

— Ще се скрия отзад. Вероятно идва да види Уили, тъй че ще изчакам да си замине. Ще бъда наблизо.

Излезе бързо от къщата и се отправи към шубрака в подножието на хълма. Погледна назад към пътеката, но сега там не се виждаше нищо. Двуколката вероятно беше пред портата, скрита от масивната къща. Не тръгна нагоре по склона, а се спря в първата по-плътна сянка. Седна на земята и се облегна на ствола на един кедър. Под него пружинираше осеяната с отколешни иглички земя. Впери очи в къщата и зачака.

Дневната светлина бързо се оцеждаше от небето и притъмняващата маса на къщата на фона на черното възвишение от другата страна на потока постепенно губеше очертанията си. В наситения здрач единствено прозорците се открояваха ясно — правоъгълници от жълтеникава светлина. Най-после му се стори, че чува скърцането на колела по чакъла и тропота на отдалечаващата се по пътя двуколка. Не беше сигурен, но вече бе твърде тъмно, за да види каквото и да било.

Малко след това видя един силует да излиза от сянката на къщата и да се отправя към него. Още не наближил шубрака, дали по някаква едва забележима особеност в телосложението или от мимолетното впечатление за провлачена походка разбра, че това е Уили Праудфит и дори не помръдна.

Преди да навлезе в храсталака, Уили спря и тихичко подвикна:

— Пърс! Пърс!

— Да? — обади се Мън.

— Всичко е наред.

Мън напусна сигурността на кедровия мрак и застана до него.

— Жена е — рече Уили Праудфит.

— Жена ли?

— Праща я доктор Макдоналд — той помълча и добави: — Да те видела, тъй каза.

Мън премести погледа си от него към къщата, от чиито прозорци се процеждаше светлина. Обхвана го някакво унило негодувание, подобно на човек, който в просъница е обезпокоен от неясен, безсмислен шум. Прокара език по сухите си устни и попита:

— Жена ли?

— Дъщерята на Бил Крисчън — отвърна Уили. — Знам я само по име.

Двамата се отправиха към къщата, а Уили продължаваше да обяснява:

— Някакъв човек я докарал от Кръстопътя на Ашби до Тибс, а сетне и дотук. Дели й предложи да остане да пренощува, а оня си тръгна. Не го разбрах как се казва. Дори не влезе. Отидох да го поканя, ама той не пожела…

Завари я притихнала насред стаята, сякаш вече цяла вечност стоеше така. Той мина през тъмната кухня и докато приближаваше, наблюдавайки я през вратата, си спомни как в онзи първи ден, изпълнен с долитащата от улицата хорска глъч, изведнъж я бе видял, застанала в средата на хотелската стая точно както и сега, и колко бе поразен от нейното спокойствие, от усещането за вътрешна сигурност. Ето че и в момента стоеше неподвижно, докато той пристъпваше към нея, а лампата осветяваше само половината й лице, като така подчертаваше още по-ясно облечената в плът кост, загатвайки като че ли за силата на времето.

Прекрачи прага. Беше сигурен, че очите й са го следили неотлъчно през цялото време, докато приближаваше, но самата тя дори не помръдна.

— Здравей, Лусил — рече Мън, пристъпи към нея и протегна ръка.

Видя, че край масата, върху която бе лампата, стои Адел Праудфит.

— Здравей — кимна Лусил и също протегна ръка. — Как си? — И обгърна лицето му с бърз, но изпитателен поглед, който силно го смути, сякаш би могъл да разкрие някаква скрита вина.