Робърт Уорън - Нощен ездач

Купих парче земя, както си бях наумил. Горе в Канзас. И мисля, че добре ми потръгна. Защо пък да не попревия и аз гръб? Имах някоя и друга пара, колкото за начало, та да си купя инструменти, добитък и каквото още ми трябваше. Останах две години. Подхванах и трета, но разбрах, че не е туй, дето го искам. Нещо ми стана. Не знаех какво е, ама не ме пущаше ни деня, ни нощя.

Продадох и добитъка, и инвентара. Питам един: Колко даваш? Каза ми той — нищо пара в сравнение с онази, дето можех да им взема. Но приех и ми стигна, за да си купя екипировка. Тръгнах надолу през Оклахома, а после на запад. Да, на запад, както правеше по онова време човек, когато му щукнеше път да види.

Минавах през познати места, ама вече беше друго. Не толкова различно обаче, както през деведесе и първа, вече на връщане. Тогава индианците танцуваха навсякъде, откъдето минех — мъчеха се отново да докарат бизоните с танци. От тях и кокал не беше останал, ама ония танцуват, та пушек се дига. Чух, че навред гъмжало от индианци — и горе, в Дакота, и на запад. Наричаха тоя танц „Танцът на призраците“. Правеха магии и се мъчеха да върнат добрите стари времена, ала те отдавна бяха отминали. Щял да дойде един нов свят, разправяха те, само за индианци. Нова земя се раждала — по-бяла и по-чиста, отколкото изобщо можел да си представи човек, а по нея — накъдето и да погледнеш — все бизони. Както онзи път, когато стоях на хълма край Медсин Лодж Крик и ги гледах да се нижат. И през ум не ми минаваше, че няма винаги да е така. Новата земя, казваха те, щяла да се плъзне върху старата, на която вече нямало бизони, и щяла да я прочисти, както дете плюе върху плочата си за писане и я изтрива. Там щели да бъдат всички индианци, от всички племена, щели да стоят и да викат онез, дето са умрели — на новата бяла земя. И живите танцуваха, за да дойде тя.

С очите си ги видях! Имаше и такива, дето лягаха на земята и умираха — тъй казваха те. Както си танцуваха, лягаха изопнати и вдървени, като същински мъртъвци. Онези де, дето са гледали новата земя. После се свестяваха, сякаш от сън се събуждаха, и разказваха какво им се явило. Новата земя била цялата бяла и греела, а мъртвите на нея щастливо им махали с ръка и те даже си поприказвали с тях. Жените пък, дето имали умрели деца, и тях видели.

Някои от белите им се смееха и подиграваха. Разправяха, че индианците съвсем са пощурели. Аз обаче не бях от тях. Преди време, когато бях още млад и зелен, можеше и да им се присмея. Но не и в деведесе и първа, когато се връщах след всичко, дето ми беше минало през главата. Бях лежал като тези индианци и ми се бе присънвало, че се връщам! През деведесе и първа.

Пустите му индианци! Събираха се в голям кръг и танцуваха. Въртяха се и пееха. Те сами си бяха съчинили песните: как са умрели и какво са видели на онази, новата земя. Шаманът им стоеше в средата и се тресеше, закичен с орлово перо, а другите танцуваха около него и пееха. И ето, някой усещаше, че новата земя идва, и започваше да се друса и да трепери сякаш от студ. А шаманът току размахва орловото перо пред лицето му, духа му в очите и вика: „Хън, хън, хън!“ Оня излиза от кръга и застава в центъра, олюлява се като слепец, а шаманът все така размахва перото пред носа му и повтаря: „Хън, хън, хън!“ Тогава оня се разтриса като вампирясал, после изведнъж се кротва, а очите му се облещват като преди да ти ги склопят с монети. Колко време стои така, не мога ви каза, а останалите продължават да танцуват и да пеят. Други пък прииждат ли, прииждат и бум — долу. Лежат на земята като умрели, може би цял ден, а песните и танците нито за миг не престават.

Но това беше през деведесе и първа, когато се връщах, а не на отиване. Казах ви, че на отиване вървях на запад, както правеше всеки, щукне ли му да види път. Бях в Санта Фе и всичко видях с очите си. Отидох в центъра на града, погледнах хората да щъкат насам-натам и реших да си почина. Тогава ме прихвана. Не, рекох си, няма да спирам, нещо ми подсказва да не спирам! Хич не се и маях, завъртях се само колкото да си купя нещо за ядене, а един ме пита: „Накъде така?“ Не знам, рекох му, а той вика: „Боже милостиви, чуждоземецо, вървиш, значи, а сам не знаеш накъде?!“ Аз пък отвърнах: Вярно е, не знам, ама ще разбера, когато стигна! И си продължих пътя.

Стигнах планините. Такива планини не сте виждали! Аз поне не бях. Не приличаха нито на арканзаските хълмове, нито пък на тия тук, в Кентъки. Ония места са открити и високи, а планините са се дигнали още повече над тях. Беше юни, когато ги стигнах, и навред се виждаха цветя. Такива другаде не знам да има. Серей с венче като от чисто злато, а по земята — дребни като парички цветенца. Накъдето и да се обърнеш — пред очите ти все кактуси аленеят. Ама не миришат пущините! Много са красиви, да им се не нагледаш, но завреш ли си носа — мирис никакъв!