Робърт Уорън - Нощен ездач

Индианците направиха каквото можаха. Дадоха ми да пия цяр — беше нещо горчиво и черно от различни билки, но не ми помогна. Изгарях отвътре, лежах и всичко ми се виждаше различно. А треската ме носеше на пристъпи. Индианците се отнасяха добре с мен. Повече от това, здраве му кажи! Но бог ми беше пратил тежка болест, затова си рекох: Уили Праудфит, ще умреш.

Да, но знае ли човек какво му е писано? Мнозина несретници и окаяници са видели щастието с очите си и пак не са го познали. Като слепеца, дето вдига лице към слънцето, ама не знае, че това е слънце. А мен господ ме благослови и съм му благодарен.

Индианците разбраха, не бера душа досущ като някое посечено из корен дърво на слънцето. „Братко“ ми викаха, че и име ми бяха дали, и направиха всичко, дето беше по силите им. Построиха отделна къща, стъкнаха огън, настаниха ме там и се заеха да прогонят злото от мен. Мъчиха се не един ден. Седяха, лицата на някои от тях бяха покрити с маски от кожа и целите изрисувани, размахваха пред лицето ми орлови пера, за да примамят злото навън, слагаха ми нещо на главата, на краката, на коленете и на гърдите, някаква смес, към която добавяха и малко царевично брашно. Друг път ми посипваха главата с пясък или пък ме миеха с пяна точно като сапунената, но от билки, и ме подсушаваха с царевично брашно. Хвърляха една подир друга в огъня борови клонки и разни треволяци, за да им дишам миризмата, ама аз бях толкова зле, че хич не ми беше до това. Понякога правеха по пода рисунки от цветен пясък с пера, синци и какво ли не още и пееха, и викаха, за да прогонят злото. Набутаха ме и в една от онез къщички, дето човек се поти, големи колкото да легнеш в тях, пълни с мръсотия и пясък и целите изрисувани, а наместо врата — еленова кожа виси. Но трябваше да е кожа на елен, убит с голи ръце, а не застрелян или заклан. Та сложиха ме там и нажежиха до червено камъни, за да се изпотя. Веднъж ми се стори, че цяла нощ танцуваха и пяха голи и доколкото си спомням, от главата до петите намацани с бяла боя, а вътре гореше буен огън.

Но треската отново ме сграбчваше и се мятах като в някакъв сън. Потъвах в мрака, а нямах за какво да се заловя. Пък и не ме беше еня! Идва и такъв момент, когато човек за нищо не го е грижа. Измъкнаха ме навън и ме положиха на земята. Беше нощ. Усещах, че си отивам. И като нищо можех да си отида, знае ли човек. И тогава точно го видях… Видях един дълъг път да се вие надолу по някакъв хълм, а наоколо — навред зелено. Сочна трева и дървета — кленове, брястове и какви ли не още. Бях на пътя и крачех по него. Целият горях и умирах от жажда. Зелен край беше, с прохладни сенки, ама и огънят не ме пущаше. Слязох от хълма и видях навътре в долината къщи, покриви и зелени дървета. Кривнах и се озовах пред малка бяла черквица с една камбана и зелена морава отпред. Край нея течеше поток. Зърнах го, затичах се и като куче потопих глава във водата, за да угася огъня, дето ме изгаряше. Не гребнах с ръка, не! Бухнах лице във водата и тутакси ми олекна. Хладно ми стана отвътре, а и се напих до насита.

Не зная след колко време съм дигнал глава. Там, до потока, седеше едно момиче и ме гледаше. Отворих уста, ама звук не излезе от нея. Като че ли думите бяха твърде големи, за да се изтърколят.

Подир това сънят, ако е било сън де, си отиде, а аз тъй и не продумах. Не знам колко съм лежал, но когато се съвзех, беше утро, сиво и мрачно, защото валеше, и треската си беше отишла. Лежах, а главата ми ще се пръсне от всичко, що го бях видял насън. Въведоха ме пак вътре и преди да падне нощта, успях да хапна нещо, като този път стомахът ми го задържа. Върна ми се и силата. Не изведнъж, ама се върна. През цялото време си мислех за онова, дето ми се беше явило — за черквата, за зелените дървета и потока. Бях го видял, знаех, че съм го видял, но не можех да определя къде се намира. Но после разбрах. Това беше пътят за Тибс в Кентъки, където бях прекарал детството си, и черквата на завоя. Не бях ходил там, откак тате напусна щата и замина в Арканзас, когато се вдигна войната и него взе да не го свърта на едно място. Видях ги като на длан и си рекох: Там ще вървя.

Позаякнах и тръгнах. Сбогувах се с индианците и те ми стиснаха ръката. Минах през Санта Фе, прекосих Оклахома, както вече казах, после продължих към Арканзас. Отивах да видя тате и мама, ако ги беше пощадил бог, разбира се. Стигнах до Форт Смит в Арканзас и оттам продължих за изток, където живееха родителите ми. Майка ми се бе споминала. Отдавна било, казаха ми хората. Баща ми също умрял, но преди по-малко от година. Убили го с нож. Намушкал го някакъв от Мисури. Една вечер седял на приказка пред магазина, а хората сновели навън-навътре. Говорели за войната и коя била причината да избухне. Онзи от Мисури проклинал бунтовниците, а баща ми му казал да не ги кълне тъй, щото не били те виновни. Сдърпали се и оня заклал тате, а той бил вече старец. Мисурецът се дигнал и си отишъл, ама никой не знаеше къде. Пък тате си умрял още там, както лежал проснат. Видях гроба му — с мама са заедно. Никой не знаеше къде са братята ми, отдавна се били изселили. В къщата, вдигната от тате, живееха хора, които изобщо не познавах. В същата оназ къща, дето го бях видял да й почва градежа в деня, когато се изправи и разнежено рече. „Бащице наш, бащице наш“, а сетне се сопна на мама: „Хенриета, подай ми брадвата!“ Видях я — талпите бяха гладко рендосани и яко сковани, а коминът все тъй си седеше читав — ни съборен, ни пропаднал.