Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Аз лично не се съмнявам, че мистър Нейбърс е притежавал организационни способности; чувал съм, че е ръководил многобройни големи приеми със забележителен стил. Но в нито един миг, нито в една фаза той не успя да достигне статуса на велик иконом. Бих могъл да ви кажа същото и когато беше на върха на славата си, точно както можех да предвидя и падението му след няколко кратки години в светлината на прожекторите.

Колко често се е случвало икономът, обявяван от всички за най-великия на своето поколение, само след няколко години драматично да се срути от пиедестала си? И същите тези служители, които преди са го обсипвали с похвали, вече са го забравили и боготворят новопоявила се звезда на небосклона. Обектът на новата им страст неизменно е иконом, блеснал неочаквано след препоръката на някоя от големите къщи, където вероятно е успял успешно да организира два-три пищни приема. Тогава сред прислугата от цялата страна плъзваха слухове и се понасяха трескави приказки, че е бил канен от тази или онази личност или че няколко от най-известните къщи се борят за него и му предлагат космически заплати. И какво се случва само след броени години? Същата тази неотразима фигура вече е обвинена за някой гаф или по друга причина е загубила благоразположението на господарите си, напуска къщата, където е постъпила така триумфално, и повече нищо не се чува за нея. Междувременно същите клюкари ще са си намерили поредния нов фаворит, когото да величаят. И трябва да ви кажа, че гостуващите камериери са най-голямото зло в това отношение в стремежа си бързо да се издигнат до ранга на иконом. Точно те постоянно величаят някого или непрекъснато цитират мнението му по професионални въпроси.

Бързам обаче да добавя, че има много камериери, които не биха си и помислили да се занимават с подобни неща и които са професионалисти от най-висок стандарт. Когато двама-трима от такъв калибър се събираха край нашата камина — личности като например мистър Греъм, с когото за съжаление очевидно днес съм загубил всякаква връзка, — се провеждаха едни от най-съдържателните и интелигентни разговори по всички проблеми на професията. Дори сега тези вечерни разисквания са сред най-добрите ми спомени от онова време.

Но нека се върна към въпроса, който най-много ни интересуваше и върху който най-дълго сме спорили, когато вечерите ни не са били проваляни от бърборенето на хора без елементарно разбиране на професията: въпросът „какво е велик иконом“.

Доколкото ми е известно, независимо от безкрайните разговори на тази тема през годините, в професионалните ни среди са правени твърде малко опити за формулиране на някакво официално становище. Единственият пример, който ми идва наум, е опитът на дружество „Хейс“ да си изработи критерий за членство. Може би не сте чували за това дружество, защото почти никой не го споменава в наше време. Но през двайсетте и началото на трийсетте години то имаше огромно влияние върху по-голямата част от Лондон и околните графства. Дори мнозина считаха това влияние за прекомерно и се зарадваха, когато дружеството бе принудено да разпусне своите членове през 1932 или 1933 година.

Дружество „Хейс“ претендираше, че приема за членове „само първокласни икономи“. Голяма част от влиянието и престижа му, спечелени с времето, се дължеше на факта, че за разлика от други подобни организации, които постоянно се появяваха и изчезваха, в дружеството членуваха малко хора и това донякъде оправдаваше претенциите му. По устав никога и по никакъв повод броят им не биваше да надвишава трийсет, а обикновено се придържаше към девет или десет. Това и фактът, че дружество „Хейс“ бе склонно към тайнственост, за известно време обгръщаше организацията със своеобразна мистика и обясняваше защо периодичните им изказвания по професионални въпроси се приемаха като природни закони.

По един въпрос обаче в началото те упорито мълчаха — и това беше собственият им критерий за членство. Но натискът да го обявят ставаше все по-силен, докато най-после, в отговор на цяла серия писма, появили се в професионалния ни вестник, дружеството призна, че приоритетно изискване за кандидата е „той да служи в известно имение“. Макар че, добавяха, „това само по себе си изобщо не е достатъчно“. По-нататък ставаше ясно, че дружеството не смята именията на бизнесмените или „новите богаташи“ за „известни“, и според мен подобно старомодно виждане драстично намали шансовете му да се превърне в арбитър за нашата професия. В друго писмо дружеството защитава позициите си, като казва, че наистина приема твърдението на своите опоненти, че в домовете на някои бизнесмени могат да се открият отлични икономи, но според тях „къщите на истинските дами и господа никога не остават дълго без услугите на такива личности“. Човек трябва да вярва в преценката на „истинските дами и господа“ или „по-добре да прегърнем идеите на болшевишка Русия“. Това предизвика още по-силно негодувание и в писмата все повече се настояваше за по-ясно определяне на критериите за членство. Най-после в кратко послание до вестника бе заявено — ще се опитам да цитирам точно, макар и по памет: „Най-важният критерий е кандидатът да притежава професионално достойнство. Никой няма да бъде приет за член, независимо от всичките си други качества и умения, ако не отговаря на това условие.“