Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Моят баща, както вече казах, беше от поколение, на което милостиво му беше спестено това позорно объркване на професионалните стойности. Затова отново твърдя, че въпреки неспособността му за езикови еквилибристики и ограничените му познания той не само знаеше всичко под слънцето за това как се ръководи една къща, но когато беше в апогея си, определено притежаваше онова „професионално достойнство“, за което говорят в дружество „Хейс“. Затова, ако се опитам да ви опиша какво правеше баща ми толкова изключителен, може би ще успея да ви внуша идеята си за „достойнство“.

Имаше една история, която той винаги с удоволствие разказваше. Спомням си, че съм го чувал да я разправя на гостите, докато бях дете, и по-късно, когато започнах да работя като лакей под негово ръководство. Разказваше я отново и първия път, когато се върнах да го видя, след като бях получил първия си пост на иконом — при мисис и мистър Мъгеридж в сравнително скромната им къща в Алшот, Оксфордшир. Очевидно тази история означаваше много за него. Хората от предишното поколение не бяха свикнали да обсъждат и анализират нещата като нас и според мен многократното разказване на историята беше неговият начин да разсъждава критично за професията, която упражняваше.

Очевидно ставаше въпрос за истински случай, свързан с един иконом, заминал с господаря си за Индия и служил там в продължение на много години, постигайки с местния персонал същия висок стандарт, какъвто му бил присъщ в Англия. Един следобед икономът влязъл в трапезарията, навярно с намерение да провери дали всичко е наред за вечерята, и в миг забелязал, че под масата се е изтегнал тигър. Излязъл тихо от стаята, като внимателно затворил вратата след себе си, и спокойно се отправил към салона, където господарят му пиел чай с гостите си. Той привлякъл вниманието му с дискретно покашляне и прошепнал в ухото му: „Съжалявам, сър, но изглежда, в трапезарията има тигър. Може би ще позволите да използвам двуцевката?“

И според легендата няколко минути по-късно господарят и гостите му чули три пушечни изстрела. Когато след известно време икономът отново се появил в салона да долее чая им, господарят попитал дали всичко е наред.

— Отлично, благодаря ви, сър — бил отговорът. — Вечерята ще бъде сервирана в обичайното време и аз със задоволство мога да ви уведомя, че дотогава няма да има никакви видими следи от скорошното събитие.

Последната фраза — „никакви видими следи от скорошното събитие“ — баща ми повтаряше с усмивка и с възхищение поклащаше глава. Той не твърдеше, че познава иконома, нито пък някого, който го е виждал, но винаги настояваше, че случката е станала точно така, както я разказваше. Всъщност няма никакво значение дали тази история е истинска; по-важно е онова, което ни разкрива за идеалите на баща ми. Защото днес, като се взирам в кариерата му назад в годините, осъзнавам, че през цялото време се е стремил някак си да стане икономът от своя разказ. И по мое мнение, когато беше на върха на кариерата си, той беше постигнал своята амбиция. И макар че никога не бе имал случай да види тигър под масата, като се замисля за всичко, което знам или съм чувал за него, се сещам поне за няколко ситуации, в които баща ми недвусмислено бе демонстрирал точно това качество, от което толкова се възхищаваше в онази история.

Един такъв случай ми беше разказан от мистър Дейвид Чарлс от компанията „Чарлс и Рединг“, който понякога посещаваше Дарлингтън Хол по времето на лорд Дарлингтън. Една вечер се наложи да бъда и негов камериер и мистър Чарлс ми каза, че преди няколко години е срещнал баща ми, когато е гостувал в Логбъро Хаус — дома на мистър Джон Силвърс, индустриалеца, където баща ми служи петнайсет години, най-добрите в кариерата му. Мистър Чарлс ми довери, че след инцидента, станал по време на гостуването му, той никога не може да забрави баща ми.

Един следобед за свой срам мистър Чарлс допуснал да се напие в компанията на други двама посетители — които ще нарека мистър Смит и мистър Джоунс, тъй като в някои среди все още може би си спомнят за тях. След като пили час, та и повече, тези господа решили, че искат да се поразходят с кола из околните селища. Автомобилът тогава все още беше новост. Те убедили мистър Чарлс да ги придружи и тъй като шофьорът отсъствал в момента, наложило се баща ми да кара колата.

Щом потеглили, мистър Смит и мистър Джоунс, макар и на средна възраст, започнали да се държат като ученици. Пеели неприлични песни и правели още по-неприлични забележки по адрес на всичко, което виждали през прозореца. Освен това господата забелязали на картата, че три от селата в околността се наричали Морфи, Солташ и Бригуун. Не съм съвсем сигурен, че точно така се казвали, но идеята била, че те напомняли на мистър Смит и мистър Джоунс за трима вариететни герои — Мърфи, Солтмън и Бриджит Котаната, за които и вие може да сте чували. И господата се амбицирали да посетят трите села в чест на вариететните артисти, така да се каже. Според мистър Чарлс баща ми ги бил превел през едното и тъкмо щял да влезе във второто, когато или мистър Смит, или мистър Джоунс забелязал, че селото е Бригуун — ще рече третото, а не второто име в поредицата. Те гневно настояли баща ми незабавно да обърне колата, за да обиколят селата в „правилния ред“. Това означавало да изминат два пъти по-дълъг път, но мистър Чарлс ме увери, че баща ми приел заповедта като най-разумното нещо на света и не престанал да се отнася към тях с безукорна учтивост.