Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Мистър Смит и мистър Джоунс обаче сега насочили вниманието си към баща ми. Очевидно отегчени от гледката навън, те продължили да се забавляват, като подхвърляли обидни забележки по повод неговата „грешка“. Мистър Чарлс си спомняше как се възхищавал на баща ми, който с нищо не показвал, че му е неприятно или обидно, и шофирал с изражение, идеално съчетаващо лично достойнство и готовност да бъде полезен. Но на невъзмутимостта му не й било писано да трае дълго. Когато им омръзнало да подхвърлят обиди зад гърба му, двамата господа започнали да обсъждат своя домакин — тоест господаря на баща ми, мистър Джон Силвърс. Подмятанията ставали все по-долнопробни и дори мистър Чарлс — поне така твърдеше — бил принуден да се намеси и да им каже, че подобни приказки говорели за лошо възпитание.

Реакцията срещу думите му била толкова бурна, че той, като оставим настрана факта, че се виждал като следващия обект на подигравките им, започнал да се опасява и от физическо насилие. Миг по-късно обаче, след една особено гнусна забележка по адрес на господаря му, баща ми рязко спрял колата. Всъщност това, което се случило после, беше оставило у мистър Чарлс такова неизличимо впечатление.

Задната врата на колата се отворила и те видели баща ми, който стоял до нея, на няколко крачки встрани от автомобила, и мрачно се взирал във вътрешността му. По думите на мистър Чарлс и тримата пасажери сякаш едновременно осъзнали каква внушителна физическа сила притежавал шофьорът им. И действително той беше висок метър и осемдесет и пет, а изражението му, макар да вдъхваше увереност, когато бе готов да услужи, в други ситуации можеше да бъде изключително зловещо. Според мистър Чарлс той не проявявал никакви признаци на гняв. По всичко изглеждало, че просто бил отворил вратата. В същото време обаче фигурата, която се извисявала над тях, внушавала толкова силно порицание и такава непристъпност, че двамата пияници се свили навътре като малки момченца, заловени от стопанина, че му крадат ябълките.

Известно време баща ми стоял така, без да казва нищо. Само държал вратата отворена. В един миг или мистър Смит, или мистър Джоунс се обадил: „Няма ли да продължим пътя си?“

Баща ми не отговорил, стоял все така мълчаливо, като нито ги карал да слязат, нито с нещо им подсказвал какви са желанията или намеренията му. Чудесно мога да си го представя, очертан в рамката на вратата, и мрачното му сурово присъствие, напълно унищожаващо въздействието на мекия хертфордширски пейзаж зад гърба му. По думите на мистър Чарлс тези няколко минути просто ги смазали и дори и той, който не бил участвал в подигравките, изпитвал огромно чувство за вина. Сторило му се, че мълчанието сякаш продължило с часове, докато най-после мистър Смит или мистър Джоунс намерил сили в себе си и промърморил: „Допускам, че преди малко не си мерехме приказките. Това няма да се повтори.“

Баща ми помислил за миг, после внимателно затворил вратата, върнал се зад кормилото и продължил обиколката на трите села — преминала, по думите на мистър Чарлс, в пълно безмълвие.

Докато разказвам този епизод, наум ми идва и друг случай, станал горе-долу по същото време, който може би още по-добре илюстрира това впечатляващо негово качество. Тук трябва да поясня, че аз имах и по-голям брат, Леонард, който беше убит във войната с Южна Африка, когато бях малък. Естествено, баща ми много тежко е преживял загубата; ала за да бъде трагедията още по-страшна, обичайната бащина утеха в подобни случаи — съзнанието, че синът е загинал геройски, жертвайки живота си за крал и родина — беше опетнена от факта, че брат ми бе загинал в една покрита с изключително позорна слава операция. Не само че сражението беше признато за най-антибританското нападение над мирно бурско селище, но наяве излязоха и ужасяващи доказателства, че е било безотговорно командвано, без елементарна грижа за войниците, така че загиналите — сред които и брат ми — бяха загубили живота си съвсем безсмислено. Заради случката, която ще разкажа, смятам, че няма да е разумно да описвам споменатата операция по-подробно, макар че вие може и да се досетите за какво става дума, ако вметна, че около нея се вдигна голям шум, който наля допълнително масло в огъня на принципните спорове около този конфликт. Чуха се гласове за уволнение, дори военен съд за съответния генерал, но армията го беше защитила и той успя да се изплъзне. Не толкова известно обаче е, че след края на южноафриканския конфликт същият генерал беше дискретно пенсиониран и се захвана с бизнес — превозване на товари от Южна Африка. Разказвам ви това, защото десетина години по-късно, когато раните от тежката загуба бяха само външно заздравели, един ден мистър Джон Силвърс извикал баща ми в кабинета си. Казал му, че същата тази личност — ще го наричам просто „Генерала“ — щяла да му гостува за няколко дни, за да участва в приема, на който той се надявал да положи основите на много изгодна сделка. Мистър Силвърс обаче знаел как подобно посещение би се отразило на баща ми, затова го повикал да му предложи няколко дни отпуска, докато траел престоят на Генерала.