Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Разбира се, вие може да ми възразите, както правеше мистър Греъм, когато развивах теорията си в онези прекрасни вечери край камината. Той твърдеше, че ако наистина съм прав, то тогава можем да познаем великия иконом само ако сме го наблюдавали как се държи по време на сериозно изпитание. Ние обаче заявяваме, че мистър Маршал или мистър Лейн са велики, макар че почти никой не ги е виждал как действат в подобни условия. Трябва да призная, че тук мистър Греъм донякъде има право, но все пак съм сигурен, че след като си бил в професията толкова дълго, колкото мен, можеш интуитивно да прецениш дълбочината на нечий професионализъм, без да е нужно да го наблюдаваш, когато е под напрежение. И действително, ако човек има този късмет да срещне велик иконом, и през ум не би му минало да го подлага на специални изпитания. Той просто не би могъл да си представи ситуация, способна да разклати професионализъм, упражняван с толкова авторитет. Между другото сигурен съм, че някакво подобно прозрение е пронизало дори гъстата алкохолна мъгла и е накарало пътниците на баща ми засрамено да млъкнат в онзи неделен следобед преди много години. С тези хора е като с хубавия английски пейзаж — такъв, какъвто го видях сутринта: просто знаеш, че пред теб е величието.

Не се съмнявам, че ще се намерят такива, според които всички опити да се анализира величието така, както аз го направих, са безсмислени. „Винаги знаеш кога някой го има и кога го няма — твърдеше мистър Греъм. — Повече от това надали можеш да кажеш.“ Аз обаче вярвам, че наш дълг е да не се поддаваме на поражението така лесно. Наша професионална отговорност е сериозно да мислим по тези проблеми, за да знаем как да се стремим и ние да постигнем това „достойнство“.

Почти никога не съм успявал да се наспя в чуждо легло, така че след кратка и неспокойна дрямка преди около час вече бях съвсем буден. Все още беше тъмно и като знаех, че ме очаква цял ден зад волана, направих опит да заспя отново. Той, разбира се, се оказа безуспешен и когато най-после реших да стана, беше толкова тъмно, че се наложи да запаля лампата, за да се избръсна на мивката в ъгъла. Но след като приключих и я изгасих, денят вече прозираше през пердетата.

Дръпнах ги. Светлината беше съвсем бледа и дори имаше мъгла, която скриваше фурната и аптеката отсреща. Насочих поглед надолу по улицата към гърбавото мостче и видях, че мъглата се издига от реката и дори напълно скрива едната колона на мостчето. Никъде не се мяркаше жива душа и като изключим ехото от далечен ковашки чук и кашлицата, която периодично долиташе някъде от задните стаи, цареше пълна тишина. Очевидно съдържателката все още не беше станала, което означаваше, че няма никаква вероятност да сервира закуската по-рано от обявения час, в седем и половина.

Сега, в тези спокойни мигове, докато чакам светът около мен да се разбуди, аз се улавям, че отново прехвърлям наум откъси от писмото на мис Кентън. Междувременно отдавна трябваше да съм обяснил защо я наричам „мис Кентън“. За да сме точни, „мис Кентън“ всъщност е „мисис Бен“, каквато е от двайсет години. Аз обаче я познавах по-отблизо в моминските й години и откакто замина да живее на Западното крайбрежие като „мисис Бен“, не съм я виждал нито веднъж. Ето защо, надявам се, ще извините волността ми да се обръщам към нея така, както я познавах и както през всичките тези години съм я наричал в мислите си. Разбира се, писмото й ми даде допълнително основание да продължавам да мисля за нея като за „мис Кентън“, тъй като за жалост по всичко личи, че бракът й най-после се е провалил. Там няма подробности по въпроса, а и не бих могъл да очаквам подобно нещо, но мис Кентън недвусмислено заявява, че се е изнесла от къщата на мистър Бен в Хелстън и временно живее при една позната в близкото селище Литъл Комптън.

Естествено, тъжно е, че бракът й е завършил с провал. Точно в този момент тя несъмнено със съжаление си спомня за минали решения, в резултат на които сега, вече на средна възраст, остава самотна и нещастна. При тези обстоятелства е съвършено разбираемо, че мисълта да се завърне в Дарлингтън Хол би й донесла огромно утешение. Вярно, нито веднъж не назовава желанието си открито, но безспорно това е посланието, което чета между редовете, пропити с дълбока носталгия по Дарлингтън Хол. Разбира се, мис Кентън не би могла да се надява, че ако се върне сега, ще може да върне и онези загубени години и мой дълг ще бъде веднага да й го внуша още щом я видя. Ще се наложи да й обясня колко са различни нещата днес, че дните, в които командвахме огромен персонал, вероятно никога вече няма да се върнат. Но мис Кентън е интелигентна жена и сигурно сама е осъзнала всичко това. А в края на краищата и не виждам защо възможността да се върне в Дарлингтън Хол и да доизкара там годините си за пенсия да не е истинска утеха за живот, доминиран от чувството за пропиляност.