Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Нито за миг не се съмнявам в компетентността ви, мис Кентън. Ала стотици неща би трябвало да ви подскажат, че баща ми е необикновена личност, от когото бихте научили изключително много, стига да бяхте по-наблюдателна.

— Безкрайно съм ви задължена за съвета, мистър Стивънс. Затова най-смирено ви моля да ми кажете какви са тези забележителни неща, които бих могла да науча, ако наблюдавам баща ви.

— Според мен те са очевидни за всеки, който не е сляп, мис Кентън.

— Но ние с вас вече установихме, че аз съм с особен недъг в това отношение, нали, мистър Стивънс?

— Мис Кентън, ако смятате, че на вашата възраст вече сте постигнали съвършенството, никога няма да се издигнете до нивото, за което определено имате способности. Още сега мога да ви дам пример, че все още не сте напълно сигурна кое къде е и какво е.

Това като че малко поохлади чувствата й. За момент тя дори изглеждаше разстроена. После каза:

— Имах известни затруднения, след като пристигнах, но смятам, че това е съвсем нормално.

— А, виждате ли, мис Кентън. Ако бяхте наблюдавали баща ми, който пристигна една седмица след вас, щяхте да забележите, че познанията му за къщата са отлични и са такива още от мига, в който кракът му стъпи в Дарлингтън Хол. — Мис Кентън се позамисли и после рече малко навъсено:

— Сигурна съм, че мистър Стивънс-старши е много добър в работата си, но ви уверявам, мистър Стивънс, че и аз съм много добра в моята. За в бъдеще няма да забравям да се обръщам към баща ви с цялото му име. А сега се надявам, че ще ме извините.

След тази случка мис Кентън не повтори опита си да носи цветя в стаята ми и като цяло с удоволствие наблюдавах, че навлиза в работата с впечатляваща бързина. Освен това беше ясно, че е камериерка, която много държи на работата си, и въпреки младостта си без проблем спечели уважението на подчинените си.

Забелязах също, че вече винаги наричаше баща ми „мистър Стивънс“. Един следобед обаче, може би две седмици след разговора ни в моята стая, аз правех нещо в библиотеката, когато мис Кентън влезе и каза:

— Извинете, мистър Стивънс. Но ако си търсите кошчето за боклук, то е навън в преддверието.

— Не ви разбрах, мис Кентън?

— Кошчето ви, мистър Стивънс. Оставили сте го навън. Да ви го донеса ли?

— Мис Кентън, не съм използвал никакво кошче.

— О, тогава трябва да ме извините, мистър Стивънс. Естествено беше да предположа, че сте използвали кошчето за боклук и сте го оставили в преддверието. Извинявайте, че ви обезпокоих.

Тя тръгна да излиза, ала на прага се обърна и добави:

— О, мистър Стивънс. И аз бих го занесла на мястото му, но сега трябва да се кача горе. Надявам се, че няма да го забравите.

— Разбира се, мис Кентън. Благодаря ви, че ми казахте.

— Няма нищо, мистър Стивънс.

Ослушах се да чуя, че стъпките й заглъхват нагоре по главното стълбище, и бързо надникнах навън. От вратата на библиотеката се вижда цялото входно преддверие и всички основни врати на къщата. Буквално в центъра на иначе празното и безукорно излъскано преддверие биеше на очи кошчето, за което мис Кентън беше споменала.

Грешката беше дребна, но дразнеща. Кошчето можеше да се забележи не само от петте врати на долния етаж, също и от стълбището и площадката на първия етаж. Прекосих преддверието и на практика бях вдигнал позорния предмет, когато съобразих истинското му послание; спомних си, че преди около половин час баща ми беше мел там. Отначало ми беше трудно да му припиша подобна грешка, но после си казах, че всеки от време на време е подвластен на някой дребен пропуск, и гневът ми се обърна към мис Кентън, която се опитваше да създава дрязги от случилото се.

Близо седмица по-късно бях излязъл от кухнята и вървях по задния коридор, когато мис Кентън отвори вратата на стаята си и произнесе реч, която очевидно беше репетирала. Смисълът й бе горе-долу следният: въпреки че се чувствала ужасно неудобно да ми заостря вниманието върху грешки, допускани от моите подчинени, ние двамата трябвало да работим в екип и се надявала, че аз също няма да се двоумя да й посочвам недоглежданията на нейните момичета. После ме уведоми, че няколко от сребърните съдове, приготвени да бъдат сервирани на масата, имали очевидни следи от паста за полиране. А краят на една вилица бил на практика черен. Благодарих й и тя се оттегли в стаята си. Естествено, не беше необходимо да ми казва, че лъскането на сребърните прибори беше едно от основните задължения на баща ми, с което той особено се гордееше.