Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Мис Кентън, вие просто говорите глупости.

— Съжалявам, мистър Стивънс, но се налага да продължа. Смятам, че баща ви трябва да бъде освободен от голяма част от задълженията си. Например в никакъв случай не бива да носи тежките отрупани подноси. Начинът, по който ръцете му треперят, докато обикаля с тях масата, е просто ужасяващ. И не е далеч моментът, когато ще изпусне таблата в скута на някоя дама или господин. Освен това, мистър Стивънс, безкрайно съжалявам, че го казвам, ала съм забелязала и носа му.

— Наистина ли, мис Кентън?

— Никак не ми е приятно, че го споменавам, но е така, мистър Стивънс. Предната вечер го наблюдавах как бавно пристъпва към трапезарията с тежката табла в ръце и боя се, че ясно видях една едра капка на върха на носа му, която се клатушкаше над супниците. Не смятам, че подобен стил на сервиране е стимулиращ за апетита.

Сега обаче, като се замисля по-сериозно, не съм убеден, че мис Кентън ми е говорила чак толкова смело по време на онзи случай. Разбира се, в процеса на дългогодишната ни съвместна работа ние сме си разменяли някои откровени забележки, но в онзи следобед взаимоотношенията ни все още бяха в твърде начален стадий и не мога да допусна, че дори и мис Кентън е била така директна. Не съм сигурен, че си е позволила да стигне толкова далеч, та да каже нещо от рода на „грешките сами по себе си може и да са дребни, но вие сам сигурно осъзнавате тяхното огромно значение“. Всъщност все повече започва да ми се струва, че лично лорд Дарлингтън направи тази забележка, когато ме извика в кабинета си около два месеца след разговора ми с мис Кентън пред билярдната. Междувременно положението на баща ми, особено след падането му, доста се беше променило.

Когато човек слиза по главното стълбище, първото нещо, което вижда срещу себе си, е вратата на кабинета. Сега пред нея има стъклена витрина, където са изложени отличията на мистър Фарадей, но по времето на лорд Дарлингтън на това място стоеше библиотечен шкаф, пълен с най-различни енциклопедии, включително и пълното издание на „Енциклопедия Британика“. Моят господар си беше изработил много интересна тактика. Заставаше срещу този шкаф и изучаваше гърбовете на книгите, докато аз слизах по стълбите, а понякога, за да засили впечатлението, че срещата е случайна, изваждаше някой том и се преструваше на потънал в четене. После, когато минавах покрай него, измърморваше: „О, Стивънс, мисля, че исках да ти кажа нещо.“ След тези думи той тръгваше към кабинета, като все още се преструваше на изцяло зает с четивото, което държеше отворено в ръцете си. Винаги щом лорд Дарлингтън прибегнеше до този подход, явно изпитваше неудобство от онова, което се канеше да ми съобщи. Дори и след като вратата на кабинета се затвореше зад нас, той често заставаше до прозореца и по време на целия ни разговор се правеше, че преглежда енциклопедията.

Между другото това, което сега ви разказвам, е един от многобройните случаи, подчертаващи стеснителния и скромен характер на лорд Дарлингтън. В последните години бяха изписани куп глупости по адрес на негова светлост и важната роля, която изигра в някои паметни събития. Да не говорим как абсолютно невежи репортери твърдяха, че основните му мотиви били егоцентричност и арогантност. Тук най-отговорно искам да заявя, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Подобно обществено поведение бе в пълно противоречие с характера на лорд Дарлингтън и аз съм твърдо убеден, че негова светлост полагаше усилия да преодолее вродената си стеснителност, ръководен единствено от дълбоко чувство за морален дълг. Каквото и да се говори за негова светлост в наше време — а по-голямата част, както казах, са пълни глупости, — мога да се закълна, че той беше човек с истински добро сърце и джентълмен от главата до петите. Гордея се, че му служих през най-силните години от живота си.

По време на случката, която ви разказвам, негова светлост трябва да е бил на не повече от петдесет и пет, но доколкото си спомням, косата му беше напълно посивяла и високата му елегантна фигура вече носеше следите на онова прегърбване, което така видимо се задълбочи през последните му години. Той почти не вдигна очи от книгата, когато ме попита:

— Баща ти вече по-добре ли се чувства, Стивънс?

— Радвам се да ви съобщя, че се възстанови напълно, сър.

— Много съм доволен да го чуя. Много.

— Благодаря ви, сър.

— Виж, Стивънс, имало ли е изобщо някакви… признаци? Признаци, които да ни подскажат, че може би е необходимо да намалим задълженията му? Освен случая с падането, искам да кажа.