Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— А — възкликнах аз и нервно се изсмях, — трябваше да се досетя, че татко вече е станал и се е приготвил да започне деня.

— Станал съм преди три часа — отвърна той и студено ме изгледа отгоре до долу.

— Надявам се, че не артритът е причина за това ранно ставане на татко.

— Спя толкова, колкото ми е необходимо.

Баща ми посегна към единствения малък дървен стол в стаята, подпря се на облегалката с две ръце и се изправи на крака. Когато го видях така приведен, не можах да реша дали тази прегърбеност се дължи на състоянието му, или на навика да се съобразява със стръмно скосения покрив на стаята.

— Дошъл съм да ти предам нещо, татко.

— Тогава го предавай бързо и сбито. Нямам цяла сутрин на разположение да слушам дърдоренето ти.

— В такъв случай, татко, пристъпвам направо към въпроса.

— Пристъпвай и свършвай по-бързо. Някои от нас имат работа за вършене.

— Много добре. Щом искаш да бъда кратък, ще се постарая да изпълня желанието ти. Истината е, че татко е загубил доста от предишните си способности. Дотолкова, че вече дори задълженията на помощник-иконом са пряко силите му. Негова светлост смята, както всъщност и аз самият, че докато татко продължава да изпълнява досегашните си задължения, той представлява постоянна заплаха за безпогрешното обслужване в този дом и особено за важната международна среща, която ще се състои тук идната седмица.

В полумрака забелязах, че лицето на баща ми не издаваше никакви чувства.

— По принцип — продължих аз — беше решено татко вече да не бъде молен да сервира, независимо дали има гости или не.

— Сервирал съм всеки ден през последните петдесет и четири години — отбеляза баща ми с абсолютно спокоен глас.

— Освен това татко няма повече да носи никакви табли дори и на най-краткото разстояние. Във връзка с тези ограничения и познавайки слабостта на татко към сбитата форма, аз съм му написал на този лист новите задължения, които отсега нататък ще очакваме той да изпълнява.

Не изпитвах никакво желание да му подам лично листчето, което държах, затова се наведох и го оставих на края на леглото му. Баща ми го погледна, после отново обърна очи към мен. Лицето му все още не издаваше и следа от вълнение, а ръцете му върху облегалката на стола не потрепваха. Прегърбен или не, но самото му физическо присъствие бе впечатляващо — същото онова присъствие, което някога бе накарало двама пияни господа да изтрезнеят на задната седалка на колата. След малко каза:

— Онзи път паднах заради стъпалата. Изметнали са се. Трябва да се каже на Симъс да ги оправи, преди някой друг да се спъне.

— Наистина. Във всеки случай мога ли да получа уверението на татко, че ще разучи този списък?

— Трябва да се каже на Симъс да оправи стъпалата. И то преди пристигането на господата от Европа.

— Наистина. Е, татко, приятен ден.

Онази лятна вечер, за която мис Кентън споменава в писмото си, бе много скоро след този разговор — всъщност може да е било и същия ден. Не си спомням каква причина ме бе отвела на втория етаж на къщата, където е коридорът със стаите за гости. Но както, струва ми се, вече споделих, съвсем ясно си спомням как последните слънчеви лъчи нахлуваха през всяка една от отворените врати и изпъстряха коридора с оранжеви ивици. И докато минавах покрай тези празни стаи, зърнах фигурата на мис Кентън — силует край прозореца в една от тях — и тя ме повика.

Сега, като обмислям нещата, като се сещам как мис Кентън постоянно ми говореше за баща ми в първите месеци от присъствието й в Дарлингтън Хол, никак не е чудно, че толкова много години бе съхранявала в паметта си спомена за онази вечер. Несъмнено тя изпитваше известно чувство за вина, докато двамата наблюдавахме баща ми от прозореца. Сенките на тополите се бяха проточили почти през цялата морава, но слънцето все още осветяваше най-отдалечения ъгъл, където теренът се издигаше към беседката. Баща ми стоеше до четирите каменни стъпала, потънал в дълбок размисъл. Ветрецът лекичко рошеше косата му. Видяхме го как бавно заизкачва стъпалата. Горе се обърна и заслиза обратно, този път малко по-бързо. Обърна се отново, взря се в стъпалата и помисли още няколко секунди. После ги изкачи втори път, много решително. Сега обаче продължи по тревата, докато почти достигна беседката, обърна се и бавно тръгна назад, като нито за миг не отделяше очи от земята. И наистина поведението му в този момент не би могло да се опише по-добре от начина, по който мис Кентън го окачествява в писмото си: „сякаш се надяваше да открие рядко съкровище, което беше изпуснал“…