Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Конференцията през 1923 бе резултат на дълго планиране от страна на лорд Дарлингтън. И наистина, като се замисля, виждам как негова светлост логично се беше движил към този момент в продължение на цели три години. Доколкото си спомням, в началото той въобще не се интересуваше толкова от мирния договор, когато го подписаха след края на световната война, и според мен интересът му не бе продиктуван от задълбочен анализ на документа, а от дружбата му с хер Карл-Хайнц Бреман.

Хер Бреман за пръв път посети Дарлингтън Хол много скоро след войната, докато все още носеше военната си униформа. Тогава за всеки наблюдател беше ясно, че двамата с лорд Дарлингтън ги свързва топла дружба. Това не ме изненада, тъй като веднага се разбираше, че хер Бреман е изключително изискан благородник. През следващите две години, след като напусна немската армия, той ни гостуваше сравнително редовно и аз не можех да не забележа деградацията на този човек, която с всяко посещение все повече се засилваше и будеше истинско безпокойство. Дрехите му ставаха все поизносени, тялото — все по-слабо; очите му започнаха да гледат тревожно, а последния път дълго време оставаше втренчен в пространството, без да забелязва присъствието на своя домакин или дори че се обръщат към него. Бих си помислил, че хер Бреман страда от сериозно заболяване, но някои забележки на негова светлост ме убедиха, че случаят е съвсем друг.

Трябва да е било някъде към края на 1920, когато лорд Дарлингтън направи първото от своите няколко посещения в Берлин, и аз си спомням неизличимото въздействие, което то оказа върху него. Мрачните мисли не го напускаха дълго след завръщането му, а един път, като го попитах дали е доволен от пътуването, той отвърна: „Разтревожен съм, Стивънс. Дълбоко съм разтревожен. Подобно отношение към победения неприятел силно ни злепоставя. Тотално незачитане на вековните ни традиции.“

По същия повод в паметта ми е останал още един ярък спомен. Днес в старата банкетна зала вече няма маса и това внушително помещение с високите си великолепни тавани служи на мистър Фарадей за нещо като галерия. По времето на негова светлост обаче залата постоянно се използваше, както и огромната маса в нея, която събираше трийсет, че и повече гости за вечеря. Всъщност банкетната зала е толкова просторна, че когато се налагаше, внасяхме допълнителни маси, за да могат да седнат петдесетина човека. При нормални обстоятелства, разбира се, лорд Дарлингтън, както и мистър Фарадей днес, се хранеше в далеч по-уютната трапезария, идеална за десет-дванайсет души. Специално в онази зимна вечер, за която си спомням, трапезарията по някаква причина беше неизползваема и лорд Дарлингтън вечеряше с единствения си гост — мисля, че беше сър Ричард Фокс, колега на негова светлост от годините, когато е бил на служба във Външно министерство — в огромната банкетна зала. Несъмнено ще се съгласите с мен, че е най-трудно да обслужваш двама души, които вечерят. Аз лично бих предпочел да сервирам само на един човек, пък бил той и напълно непознат. Но когато вечерящите са двама, та дори единият от тях да е собственият ти господар, за обслужващия става изключително трудно да бъде винаги на тяхно разположение и в същото време да поддържа илюзията, че го няма — основно изискване за професионално отношение. В подобна ситуация човек постоянно има подозрения, че присъствието му пречи на разговора.

Онази вечер по-голямата част от залата тънеше в мрак, а двамата господа седяха един до друг по средата на масата, тъй като тя бе прекалено широка, за да се настанят един срещу друг. Единствената светлина идваше от свещите на масата и пращящия огън в камината. Реших да сведа присъствието си до минимум, като стоя в тъмния ъгъл на залата, много по-далече от масата, отколкото обикновено бих стоял. Естествено, тази стратегия имаше едно огромно неудобство. Всеки път когато излизах на светло да сервирам на господата, стъпките ми отекваха дълго и силно, преди да стигна до масата, и това привличаше вниманието им към неизбежното ми приближаване по най-натрапчивия възможен начин. Огромното й предимство обаче беше, че стоейки на едно място, аз на практика оставах почти невидим. Та докато си стоях така в тъмното, доста отдалечен от двамата господа, седнали сред редицата празни столове, чух как лорд Дарлингтън заговори за хер Бреман. Гласът му, спокоен и благ както обикновено, звучеше някак напрегнато сред тези високи стени.