Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Спомням си как една сутрин, горе-долу по същото време, влязох в трапезарията да поднеса кафето на лорд Дарлингтън. Той сгъна вестник „Таймс“ с отвращение и рече:

— Французи. Наистина съм възмутен, Стивънс. Французи.

— Да, сър.

— И като си помислиш, че цял свят ни вижда под ръчичка с тях. Направо ти идва да се изкъпеш след това.

— Да, сър.

— Последния път, когато бях в Берлин, Стивънс, барон Оверат, стар приятел на баща ми, се приближи до мен и ми каза: „Защо правите това с нас? Не виждате ли, че не можем да продължаваме така?“ Страшно се изкушавах да му отвърна, че вината е на проклетите французи. Това не е в стила на англичаните, исках да кажа. Само че така не се постъпва. Не трябва да се злослови зад гърба на скъпите съюзници.

Но самият факт, че французите бяха най-безкомпромисни, що се отнася да се освободи Германия от жестоките клаузи на Версайския договор, правеше още по-належащо на събирането в Дарлингтън Хол да присъства поне един французин със сериозно влияние върху външната политика на страната си. И наистина чух как лорд Дарлингтън няколко пъти изрази мнение, че без участието на подобна личност всякакви дискусии, свързани с Германия, биха били само губене на време. Съответно двамата със сър Дейвид се заеха с този последен, но най-съществен елемент от подготовката и като ги наблюдавах с каква непоклатима решителност се изправяха срещу постоянните неудачи, аз искрено им се възхищавах. Безброй писма и телеграми бяха написани и изпратени, а негова светлост лично предприе три пътувания до Париж в рамките на два месеца. Най-после, след като подсигуриха съгласието на някакъв изключително влиятелен французин — ще го наричам просто „мосю Дюпон“ — да присъства на конференцията съвършено „инкогнито“, датата на събитието беше определена. Става дума за паметния месец март 1923.

Колкото повече денят наближаваше, напрежението върху мен, макар и от далеч по-скромен характер от онова, което трябваше да понася негова светлост, съвсем не беше незначително. Твърде добре осъзнавах факта, че ако, не дай си боже, някой от гостите ни почувстваше и най-малкото неудобство в Дарлингтън Хол, това можеше да има невъобразими последици. Освен това безкрайно ме затрудняваше липсата на яснота по въпроса за броя на бъдещите гости. Тъй като конференцията беше на много високо ниво, участниците в нея бяха само осемнайсет видни господа и две дами — една германска графиня и страховитата мисис Елеонор Остин, която по това време все още живееше в Берлин. Всеки от тях обаче можеше да доведе със себе си секретари, камериери и преводачи и нямаше никакъв начин да се установи точният брой на хората, които трябваше да очакваме. Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал. Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката. Съвършено прецизно съставих план за действията на персонала, като предвидих всички случайности. Анализирах най-слабите звена и разработих резервни варианти, за да мога веднага да реагирам в случай на нужда. Дори произнесох пред персонала реч в стил „военна агитация“. Внуших им, че макар и да им се налага да работят до пълно изтощение, те трябва да се чувстват безкрайно горди, че ще изпълняват задълженията си през следващите няколко дни. „Нищо чудно под този покрив да се твори история“, казах им. А те, понеже знаеха, че не е в стила ми да преувеличавам, отлично разбраха, че ни предстои нещо от изключително естество.

Предполагам, че поне донякъде сте доловили каква атмосфера витаеше във въздуха около Дарлингтън Хол по времето, когато баща ми падна пред беседката — точно две седмици преди първите гости да започнат да пристигат, — и какво имам предвид, като казах, че не мога да си позволя да говоря със „заобикалки“. Във всеки случай баща ми много бързо откри начин да заобиколи ограниченията, които му бяха наложени от разпоредбата ми да не носи тежки табли. Скоро всички свикнаха да го виждат как бута из къщата количка, отрупана със средства за почистване — препарати, четки и парцали, — подредени абсолютно несъвместимо, макар и винаги прилежно, около чайници, чашки и чинийки. Често приликата с амбулантен търговец беше поразителна. Очевидно той все още не можеше да се раздели напълно със задълженията си в трапезарията, но пък количката му позволяваше да пренася удивителни количества. В действителност колкото повече голямото предизвикателство на конференцията наближаваше, толкова по-удивителни промени се наблюдаваха у баща ми. Имах чувството, че го е обсебила някаква свръхестествена сила и го бе подмладила поне с двайсет години. Лицето му загуби досегашния си начумерен израз и той вършеше работата си с такъв младежки ентусиазъм, та на външния наблюдател би се сторило, че не един, а няколко души бутат колички из коридорите на Дарлингтън Хол.