Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Баща ми очевидно се е възстановил напълно, сър, и аз съм сигурен, че на него все още може да се разчита. Вярно е, че напоследък допусна някои недоглеждания, докато изпълняваше задълженията си, ала те сами по себе си са абсолютно незначителни.

— Но никой от нас не желае отново да стане свидетел на подобно нещо, нали? Имам предвид припадъка на баща ти и всичко останало.

— В никакъв случай, сър.

— И, разбира се, ако подобно нещо може да се случи вън на поляната, то би могло да се случи навсякъде. И по всяко време.

— Да, сър.

— Включително и, да речем, по време на вечеря, докато сервира.

— Напълно е възможно, сър.

— Виж, Стивънс, първите делегати ще бъдат тук след по-малко от две седмици.

— Вече сме подготвени, сър.

— Това, което се случва в тази къща, по-късно може да има сериозни последици.

— Да, сър.

— Искам да кажа, сериозни последици. Върху цялото бъдещо развитие на Европа. Имайки предвид хората, които ще присъстват, мисля, че изобщо не преувеличавам.

— Не, сър.

— Едва ли това е моментът за рискове, които могат да бъдат избегнати.

— Наистина е така, сър.

— Виж, Стивънс, не става дума баща ти да ни напуска. Просто те моля да преосмислиш задълженията му.

И ако не се лъжа, точно тогава негова светлост каза, докато неловко се взираше в книгата и премяташе страниците:

— Грешките сами по себе си може и да са дребни, Стивънс, но ти самият трябва да разбереш огромното им значение. На баща ти вече не може изцяло да се разчита. В никакъв случай не бива да изпълнява каквито и да било задачи на места, където и най-малката грешчица би могла да застраши успеха на бъдещата конференция.

— Наистина не бива, сър. Разбирам.

— Добре. Тогава те оставям да помислиш по въпроса, Стивънс.

Трябва да кажа, че лорд Дарлингтън лично беше видял как баща ми е паднал някъде преди около седмица. Негова светлост забавлявал своите гости — млада дама и господин — в лятната беседка и наблюдавал как баща ми се приближава през тревата, понесъл таблата с дългоочакваните закуски. Тъкмо там теренът започва да се издига и тогава, както и сега, четири каменни стъпала, вкопани в тревата, улесняваха достъпа до беседката. Точно в основата на тези стъпала баща ми паднал и разпилял съдържанието на таблата — чайник, чаши, чинии, сандвичи, сладкиши — по поляната наоколо. Докато ми съобщят новината и успея да изляза, негова светлост и гостите му бяха вече положили баща ми да легне настрани, завит с одеяло, на възглавница, пъхната под главата му. Той беше в безсъзнание, а лицето му изглеждаше странно сиво. Бяха изпратили да повикат д-р Мередит, но негова светлост смяташе, че баща ми не бива да остава на слънце, докато дойде лекарят. Веднага докараха количка за инвалиди и макар и с много усилия го преместиха в къщата. Когато лекарят дойде, той вече беше значително по-добре и д-р Мередит скоро си тръгна, като неясно спомена нещо за „преумора“.

След тази случка баща ми очевидно се чувстваше крайно неудобно и когато ние с лорд Дарлингтън провеждахме онзи разговор в кабинета, той отдавна изпълняваше всичките си предишни задължения. Следователно никак не беше лесно да му се съобщи, че част от ангажиментите му ще трябва да отпаднат. Задачата ми ставаше още по-трудна и от факта, че от няколко години, не знам защо, но ние с баща ми разговаряхме все по-малко и по-малко. Дори тази тенденция така се беше задълбочила, че след пристигането му в Дарлингтън Хол и кратките реплики във връзка с работата, които си разменяхме, двамата изричахме с безкрайно неудобство.

Най-после реших, че най-добре ще е да разговаряме в усамотението на неговата стая, като по този начин му дам възможност, след като изляза, да обмисли новото си положение на спокойствие. Единственото време, когато баща ми можеше да бъде открит в стаята си, беше много рано сутрин и много късно вечер. Аз избрах първото. Рано една сутрин се изкачих до малкото му таванче в крилото на прислугата и тихо почуках.

Преди този случай рядко ми се беше налагало да влизам в стаята на баща ми и сега отново бях поразен колко тясна и гола бе тя. Дори си спомням как първата ми мисъл беше, че съм попаднал в затворническа килия, но за това може би беше виновна и бледата утринна светлина, не само размерът на помещението и голотата на стените. Защото баща ми беше дръпнал пердетата и вече избръснат и в пълна униформа, седеше на ръба на леглото, откъдето очевидно наблюдаваше как просветлява небето. Поне предполагах, че гледа небето, тъй като от прозорчето не се виждаше нищо друго освен керемиди и олуци. Газената лампа беше изгасена и когато забелязах с какво неодобрение се взря в лампата, която носех, за да осветява пътя ми по разнебитеното стълбище, бързо намалих фитила. След това ефектът от бледата утринна светлина още повече се засили и някак подчерта грубите, набръчкани и все още страховити черти на лицето му.