Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Предполагам, че вече минаваше четири часът, когато излязох от пансиона и тръгнах да се поразходя. Широките улици създават усещането за много въздух и простор, така че с удоволствие прекарах няколко часа под меките слънчеви лъчи. Освен това установих, че Солсбъри притежава изключителна атмосфера, и се улових, че отново и отново минавам покрай редиците от стари къщи с дървени фасади и по извитото каменно мостче, прехвърлящо един от многобройните потоци, течащи през града. Естествено, не пропуснах да посетя и известната катедрала, толкова възхвалявана в томчето на мисис Саймънс. Нямах никакъв проблем да открия тази величествена сграда, тъй като забележителната й кула се виждаше от всяка точка на Солсбъри. Дори като се прибирах към пансиона, няколко пъти се извърнах назад и погледът ми винаги попадаше на кулата и залязващото зад нея слънце.

И все пак сега, докато ме обгръща тишината на стаята, установявам, че онова, което трайно остана в мислите ми след моя първи ден, не е катедралата на Солсбъри, нито някое от очарователните кътчета на града, а величествената гледка на безкрайните разлюлени английски поля, които видях сутринта от хълма. Убеден съм, че други страни сигурно притежават далеч по-внушителна природа. Дори съм срещал в енциклопедиите и в „Нешънъл Джеографик“ фотографии, правени в различни точки на земното кълбо, от които направо ти спира дъхът; зашеметяващи каньони и водопади, сурови, островърхи планини. Разбира се, никога не съм имал щастието лично да посетя тези места, но въпреки всичко ще рискувам да споделя мнението си: английският пейзаж в най-добрата му форма — такъв, какъвто го видях тази сутрин — притежава едно качество, което пейзажите на други страни, колкото и да са ефектно драматични, определено не притежават. Това е качество, което, сигурен съм, всеки обективен наблюдател ще определи като най-дълбоко затрогващото в света и което най-добре бих охарактеризирал с думата „величие“. Защото истина е, че когато стоях на онзи хълм сутринта и наблюдавах тази земя, съвсем определено усетих, че ме обзема рядкото, но неповторимо чувство — чувството, че пред мен има нещо велико. Наричаме страната си Великобритания и сигурно ще се намерят и такива, които ще го сметнат за нескромно. Аз обаче се осмелявам да твърдя, че единствено нашият пейзаж оправдава употребата на подобно приповдигнато прилагателно.

И все пак какво точно е това „величие“? Къде се намира, или в какво се изразява? Съзнавам, че е необходима далеч по-мъдра глава от моята, за да отговори на този въпрос, но ако трябва да рискувам, бих казал, че точно липсата на очевиден драматизъм или пищност отличава красотата на нашата страна от другите. Нейни постоянни качества са спокойствието и усещането за сдържаност. И сякаш земята съзнава собствената си красота и величие и не чувства нужда да парадира с тях. В сравнение подобни природни гледки в Африка или Америка, макар и несъмнено много внушителни, не могат да не поразят обективния наблюдател като по-посредствени тъкмо поради непристойната им демонстративност.

Този въпрос е в пряка връзка с въпроса, предизвиквал безкрайни спорове сред колегите ми през годините: какво е „велик“ иконом? Спомням си колко часове сме прекарали в приятни разисквания на тази тема, събрани около камината в помещението на слугите. Сигурно сте забелязали, че казах „какво“, а не „кой“ е велик иконом; защото на практика нямаше сериозни разногласия относно личността на мъжете, които определяха стандартите сред колегите от моето поколение. Говоря за такива като мистър Маршал от Чарливил Хаус или мистър Лейн от Брайдууд. Ако някога сте имали щастието да срещнете подобни хора, несъмнено знаете за кое тяхно качество става дума. Но положително ще се съгласите с мен, че е безкрайно трудно да се определи точно какво е то.

Всъщност, като се замисля, сякаш не е съвсем вярно, че не сме спорили кои са великите икономи. По-скоро би трябвало да кажа, че не е имало сериозни спорове сред професионалистите от класа. Разбира се, помещението за слугите в Дарлингтън Хол, както и във всяко друго имение, подслоняваше хора с различен интелект и разбирания. И сега си спомням колко пъти съм хапал устни, докато някой служител — дори понякога член на собствения ми екип — възбудено е възхвалявал личности от рода на мистър Джак Нейбърс.

Нямам нищо против мистър Джак Нейбърс, за когото с прискърбие научих, че е бил убит във войната. Споменавам го само защото неговият случай беше типичен. За две-три години в средата на трийсетте името му постоянно се цитираше в разговорите на слугите из цялата страна. Дарлингтън Хол също не правеше изключение. Почти всеки приходящ носеше новини за последните му подвизи, така че аз и хора като мистър Греъм бяхме принудени да изслушваме анекдот след анекдот, свързани с неговата личност. Ала най-тъжното беше, че на края на всеки анекдот трябваше да наблюдаваме как иначе свестни служители клатеха глави с удивление и шептяха: „Пустият му мистър Нейбърс, наистина е най-добрият!“