Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Преди малко споменах мистър Греъм, камериер и иконом на сър Джеймс Чеймбърс. Между другото, преди два месеца с огромна радост установих, че сър Джеймс ще посети Дарлингтън Хол. Очаквах с нетърпение визитата му не само защото сега тук много рядко идват гости — кръгът на мистър Фарадей, естествено, е съвсем различен от този на лорд Дарлингтън, — но и защото предполагах, че мистър Греъм ще придружава сър Джеймс, както навремето, и аз ще мога да науча мнението му за остроумията. Представете си какво беше учудването и разочарованието ми, когато ден преди посещението се оказа, че сър Джеймс ще дойде сам. По-късно узнах, че мистър Греъм вече не е на служба при сър Джеймс; дори че сър Джеймс изобщо не държи постоянна прислуга. Много ми се искаше да науча какво е станало с мистър Греъм, тъй като макар и да не бяхме приятели, добре се разбирахме. Ала така и не се появи подходящ случай да получа някаква информация. Трябва да призная, че бях доста разочарован, защото ми се искаше да обсъдя с него проблема с остроумията.

Но да продължа разказа си. Наложи ми се, както вече ви казах, да издържа няколко минути, потънал в неудобство, докато мистър Фарадей продължи да се шегува. Отвръщах както обикновено, с лека усмивка — достатъчна да покаже, че и аз донякъде споделям веселото му настроение, — и чаках да разбера дали господарят ми ще даде благословията си за пътуването. Както и предполагах, не след дълго получих любезното му разрешение. Освен това мистър Фарадей имаше добрината отново да потвърди щедрото си предложение „да поеме бензина“.

И така, вече няма никаква причина да не предприема пътуването до Западния бряг. Ще трябва, разбира се, да пиша на мис Кентън и да я предупредя, че може да се отбия; ще се наложи да реша и проблема с костюма. Освен това остава да се уточнят и различни въпроси, свързани с работата по време на моето отсъствие. Но така или иначе, не виждам сериозен повод да се откажа от пътешествието.

Тази вечер се намирам в един пансион в град Солсбъри. Първият ден от пътешествието ми приключи и като цяло трябва да кажа, че съм доста доволен. Сутринта потеглих почти час по-късно от планираното, въпреки че бях събрал багажа си и натоварил форда с всичко необходимо много преди осем. Мисис Клемънтс и момичетата също бяха заминали и, предполагам, мисълта, че след като и аз тръгнех, Дарлингтън Хол щеше да остане празен за пръв път през този век, а нищо чудно и за пръв път, откакто е бил построен, не ми даваше покой. Усещането бе твърде странно и сигурно то е причина за забавянето ми — многократно обиколих помещенията, докато се убедих, че всичко е наред.

Трудно ми е да ви опиша чувствата си, след като най-сетне потеглих. Първите двайсетина минути не изпитвах никаква радостна тръпка или дори вълнение. Несъмнено това се дължеше на факта, че колкото и да се отдалечавах от имението, аз все още се намирах в местност, която макар и бегло не познавах. Винаги съм смятал, че съм пътувал много малко поради ангажиментите ми в къщата, но през годините на човек все пак му се налага да отиде тук-там по служба. В крайна сметка се оказа, че съм далеч по-добре запознат с околността, отколкото бях предполагал. Та, както казах, докато шофирах в прекрасното слънчево утро към границата на Баркшир, не преставах да се удивлявам колко ми е познато всичко наоколо.

Постепенно обаче нещата се промениха. Осъзнах, че за пръв път виждам заобикалящия ме пейзаж, и разбрах, че съм напуснал предишните граници. Слушал съм разказите на хора за това как са се чувствали, когато са отплавали с кораб и най-после земята изчезвала от погледите им. Предполагам, че смесицата от безпокойство и въодушевление, характерна за този миг, напълно наподобява състоянието ми, докато фордът навлизаше във все по-непозната местност. Това се случи точно след като взех един голям завой и се озовах на път, който лъкатушеше по снагата на някакъв хълм. Усещах дълбоката пропаст от лявата си страна, макар и да не я виждах от дърветата и гъстия храсталак наоколо. Разбрах, че наистина съм напуснал Дарлингтън Хол, и да си призная, бях обладан от известно чувство на паника — чувство, което се подсилваше от хрумването, че може би съм объркал пътя и сега се нося в съвсем грешна посока към някакъв пущинак. Това трая само миг, но за всеки случай намалих скоростта. А дори и след като се убедих, че съм на прав път, се принудих да спра колата за момент, за да направя оглед, така да се каже.