Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Реших да сляза и да се поразтъпча, след което напълно затвърдих впечатлението си, че съм кацнал на ръба на хълма. От едната страна на пътя гората стръмно се катереше нагоре, а от другата сред листака прозираха далечни поля долу в ниското.

Струва ми се, че бях изминал известно разстояние, като надничах през храстите с надежда да открия по-добър изглед, когато изведнъж чух зад себе си глас. До този миг, разбира се, бях напълно убеден, че наоколо няма никой, затова се обърнах силно изненадан. Малко по-нагоре и от другата страна на пътя се виждаше краят на стръмна пътечка, която изчезваше нейде в гората. Точно там, върху голям камък, седеше слаб беловлас старец с платнен каскет, който пушеше лула. Той ми извика отново и макар че не чувах съвсем ясно думите му, по жестовете долових, че ме подканя да се приближа. За миг го помислих за скитник, но после разбрах, че е местен човек, излязъл да се порадва на свежия въздух и лятното слънце, и не виждах защо да не отида.

— Чудя се, сър — каза той, когато наближих, — достатъчно ли са здрави краката ви.

— Моля?

Човекът посочи пътечката.

— Трябва да имаш силни крака и здрави дробове, за да се изкачиш там. Аз нямам нито едното, нито другото, затова си седя тук. Но ако бях в по-добра форма, щях да седя горе. На върха има прекрасно местенце с пейка и най-красивата гледка в цяла Англия.

— Ако това, което казваш, е вярно — рекох, — мисля, че е по-добре да си остана тук. Смятам да попътувам с колата и вероятно ще срещна много красиви гледки. Да видя най-хубавата още преди да съм тръгнал, би било малко прибързано.

Човекът сякаш не ме разбра и просто повтори:

— Това е най-красивата гледка в цяла Англия. Но ви предупреждавам, трябват силни крака и здрави дробове. — После добави: — Виждам, че сте в добра форма за възрастта си, сър. Мисля, че с лекота ще се изкачите горе. Дори аз мога да се изкатеря, когато се чувствам по-добре.

Погледнах към пътеката, която наистина изглеждаше стръмна и неравна.

— Уверявам ви, сър, ще съжалявате, ако не се изкачите до горе. А и човек никога не знае. Още някоя и друга годинка, и вече може да е твърде късно. — Той се разсмя малко грубичко. — По-добре се качете, докато все още сте в състояние.

Сега ми хрумва, че старецът може да се е опитвал да остроумничи и да го е казал само на шега. Сутринта обаче забележката му ме обиди и може би точно желанието да му докажа колко са глупави намеците му ме накара да се изкатеря по пътеката.

Във всеки случай много съм доволен, че го направих. Действително изкачването си го биваше, макар че не ме затрудни особено. Пътеката се извиваше на зигзаг около стотина метра нагоре по склона, докато излезе на една малка просека — очевидно мястото, което старецът беше имал предвид. Видях пейката и наистина зашеметяваща гледка.

Безкрайни зелени поля се люлееха, докъдето погледът ми стигаше. Те бяха оградени с жив плет и дървета и плавно се издигаха и снишаваха. Тук-там в далечината върху зеления фон бяха пръснати дребни точици, които реших, че са овце. А от дясната страна, почти на хоризонта, ми се стори, че съзирам купола на църковна камбанария.

Наистина човек се чувстваше прекрасно там горе, заобиколен от звуците на лятото и милван от лекия бриз. И като че точно тогава, загледан в този великолепен пейзаж, аз за пръв път започнах да се настройвам на пътешественическа вълна. Усетих, че ме залива здравословната тръпка на очакване на многото интересни неща, които идните дни ми бяха приготвили. Обзе ме и нова решителност да не се притеснявам за професионалната задача, която си бях поставил — става дума за мис Кентън и проблемите около персонала.

Но това беше сутринта. Тази вечер се намирам удобно настанен в приятен пансион, закътан в уличка недалеч от центъра на Солсбъри. Хотелчето е сравнително скромно, ала много чисто и напълно достатъчно за нуждите ми. Собственичката, около четирийсетгодишна жена, очевидно ме смята за доста важен клиент заради форда на мистър Фарадей и скъпия ми костюм. Следобед — пристигнах в Солсбъри към три и половина, — когато се записвах в книгата и в графата „адрес“ попълних „Дарлингтън Хол“, забелязах как жената ме изгледа с трепет. Сигурно ме мислеше за някой господар, свикнал да отсяда в „Риц“ или „Дорчестър“, и реши, че възмутено ще напусна пансиона й, след като ми покаже с какво разполага. Каза ми, че има свободна двойна стая отпред, но с удоволствие ще ми я даде на цената на единична.

После ме заведе в стаята, където в този час от деня слънцето приятно осветяваше флоралните мотиви на тапетите. Имаше двойно легло и два широки прозореца с изглед към улицата. Когато попитах къде е банята, жената ми посочи вратата срещу мен, ала смутено обясни, че топла вода ще има чак след вечеря. Помолих я да ми донесе чай и щом излезе, разгледах стаята по-подробно. Леглата бяха идеално чисти и добре оправени. Умивалникът в ъгъла също блестеше от чистота. През прозореца се виждаше отсрещната страна на улицата. Имаше фурна с голямо разнообразие от печива, аптека и бръснарница. Още по-нататък забелязах как уличката се изкатерва върху едно гърбаво мостче и продължава към покрайнините. Освежих лицето и ръцете си със студена вода и седнах на стола с твърда облегалка край прозореца да изчакам чая си.