Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Дори сега бих се осмелил да оценя плана си като добър; в крайна сметка той дава възможност на четиричленен персонал да поддържа огромна площ. Несъмнено обаче ще се съгласите, че съвършеният план е онзи, в който са предвидени и неочакваните моменти — примерно, когато някой служител се разболее или по една или друга причина не е във форма. В нашия случай, разбира се, ми бе поставена доста необичайна задача, но въпреки всичко аз пак бях предвидил възможности за справяне с извънредни ситуации. Допусках, че ако възникнеше негодувание от страна на мисис Клемънтс или двете момичета по повод на някакво допълнително натоварване, надхвърлящо привичните им задължения, то щеше да се дължи на факта, че работата им многократно се бе увеличила. Ето защо, докато изготвях работния план, много мислих как да подходя така, че мисис Клемънтс и момичетата бързо да преодолеят отвращението си към новите, „по-еклектични“ роли, които им бях отредил, и не след дълго да започнат да ги възприемат като леки и стимулиращи.

Опасявам се обаче, че в стремежа да спечеля подкрепата на мисис Клемънтс и момичетата не оцених достатъчно трезво собствените си възможности; и макар че опитът и присъщата ми предпазливост не ми позволиха да се натоваря с повече, отколкото в действителност бях в състояние да върша, може би недогледах точно случаите с извънредните ситуации. Няма нищо чудно тогава, че през следващите няколко месеца тъкмо това недоглеждане се прояви в някои дребни, ала показателни моменти. С една дума, смятам, че проблемът се състои единствено във факта, че се бях нагърбил с прекалено много задължения.

Вероятно ще се изненадате, че такъв безспорен недостатък в работния ми план е убягнал от погледа ми, но не може да не се съгласите, че това доста често се случва, ако човек дълго и постоянно мисли за нещо и вижда истината чак след като му се подскаже от някое неочаквано външно събитие. Така беше и в този случай; по-точно, когато получих писмото от мис Кентън, изпълнено, наред с дългите и сравнително сдържани пасажи, и с очевидна носталгия по Дарлингтън Хол и — за това съм съвсем сигурен — категорични намеци за желанието й да се върне тук, аз успях да видя работния си план с нови очи. Едва тогава ми стана ясно, че съществува още една, главна роля, която би трябвало да поеме пети член на персонала; и че именно неговата липса е била в основата на всичките ми досегашни беди. И колкото повече го обмислях, толкова по-силно се убеждавах, че мис Кентън с нейната огромна любов към тази къща и забележителния си професионализъм — какъвто днес е почти невъзможно да срещнем — бе липсващият фактор, който щеше да ми помогне да направя един напълно задоволителен работен план за Дарлингтън Хол.

След този сериозен анализ на ситуацията аз веднага започнах да преосмислям любезното предложение на мистър Фарадей отпреди няколко дни. Беше ми хрумнало, че бих могъл да използвам автомобилното пътешествие и с професионална цел; по-точно, да се разходя до Западното крайбрежие и да посетя мис Кентън пътем, като така проуча от първа ръка желанието й да се върне на работа в Дарлингтън Хол. Искам да поясня, че многократно препрочитах писмото й и няма никаква вероятност просто да съм си въобразил наличието на подобни намеци от нейна страна.

Въпреки това изминаха няколко дни, преди да се престраша да повдигна отново въпроса пред мистър Фарадей. Да не говорим, че имаше много подробности, които предварително трябваше да изясня за себе си. Например разходите. Вярно, че господарят ми щедро беше предложил „да поеме бензина“, но цената на едно такова пътуване можеше да се окаже удивително висока, като се пресметнат разходите за преспиване, храна и дребните неща, с които щях да се подкрепям по време на пътя. Следваше въпросът какво облекло беше подходящо за подобно пътуване и дали си струваше да инвестирам в нови дрехи. Притежавам известен брой чудесни костюми, любезно преотстъпвани ми през годините лично от лорд Дарлингтън и други гости, отсядали в къщата и оставали доволни от стандартите на обслужването. Може би много от тези костюми са прекалено официални за целта на предложеното ми пътешествие или пък вече доста старомодни за нашето време. Имам обаче един дневен костюм, който сър Едуард Блеър ми подари през 1931 или 1932 година. Тогава беше практически нов и ми стоеше отлично. Сметнах, че ще бъде подходящ за вечерите в салоните или трапезариите на хотелите, в които щях да отсядам. Ако наистина нямам нещо обаче, това са подходящи пътни дрехи — тоест дрехи, с които бих могъл удобно да шофирам, — освен ако не сложех костюма, подарен ми от младия лорд Чалмърс по време на войната, който въпреки че ми е твърде тесен, е в идеалната за целта тоналност. Най-после пресметнах, че спестяванията ми щяха да стигнат да покрия всички разходи по пътуването и дори можех да си позволя покупката на нов костюм. Надявам се, няма да ме сметнете за прекалено суетен; просто човек никога не знае кога ще му се наложи да каже, че е от Дарлингтън Хол, а в такива моменти е много важно да бъде облечен подобаващо за поста, който заема. Междувременно се впуснах да разучавам пътния атлас и отново да препрочитам съответните томове от произведението на мисис Джейн Саймънс „Чудесата на Англия“. Ако не сте запознати с книгите на мисис Саймънс — става дума за поредицата от седем тома, всеки от които е посветен на определен район от британските острови, — най-искрено ви ги препоръчвам. Писани са през трийсетте години, но сигурно голяма част от нещата са верни и днес — в края на краищата не мога да си представя, че немските бомби чак толкова са променили пейзажа. Между другото, преди войната мисис Саймънс често посещаваше имението; дори бе една от любимките на персонала, защото никога не пестеше любезните си похвали. Точно тогава, подтикнат от естественото си възхищение към тази дама, аз за пръв път се зачетох в книгите й в библиотеката, когато намирах свободна минутка. Дори си спомням, че скоро след като мис Кентън замина за Корнуол през 1936 г., а аз никога не бях ходил по тези места, често прехвърлях том трети от поредицата на мисис Саймънс, който разкрива на читателите прелестите на Девън и Корнуол. Текстът беше придружен от снимки и — според мен дори още по-въздействащи — художествени скици от двете графства. По този начин бях придобил известна представа за мястото, където мис Кентън живееше със съпруга си. Но както казах, всичко това беше през трийсетте години, когато книгите на мисис Саймънс се четяха с възхищение в благородническите имения из цялата страна. Аз лично не бях ги прелиствал от много време, докато последните събития не ме накараха да сваля от лавицата томчето, посветено на Девън и Корнуол. Отново разучих прекрасните описания и илюстрации и сигурно сте в състояние да си представите нарастващото ми нетърпение при мисълта, че сега можех да предприема реално пътешествие с кола из тази част на страната.