Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Какво? Нима искаш да кажеш, че сте привършили запасите си за първа помощ?

— В интерес на истината, сър, лекарят идва насам.

— А, много добре! Ти си извикал доктор.

— Да, сър.

— Добре, добре.

Мосю Дюпон продължи разговора си, а аз обикалях стаята още няколко минути. Немската графиня току изскочи измежду мъжете и преди да успея да й сервирам, сама си наля портвайн от стъкленицата.

— Поздрави готвачката от мое име, Стивънс — каза тя.

— Разбира се, госпожо. Благодаря, госпожо.

— А и ти и твоят екип се справихте прекрасно.

— Безкрайно съм ви благодарен, госпожо.

— В един момент по време на вечерята можех да се закълна, че си най-малко трима души — рече и се разсмя.

Аз бързо се усмихнах и отвърнах:

— Щастлив съм, че мога да бъда полезен, госпожо.

Миг по-късно забелязах младия мистър Кардинал. Стоеше недалеч от мен и все още сам. Помислих си, че младежът може би се чувства леко притеснен в тази компания. Във всеки случай чашата му беше празна и аз се запътих към него. Той видимо се ободри при появата ми и ми подаде чашата си.

— Толкова е хубаво, че си любител на природата, Стивънс — каза, докато му наливах. — Лорд Дарлингтън е извадил голям късмет, че има такъв специалист, който да наблюдава работата на градинаря.

— Не ви разбрах, сър?

— Природата, Стивънс. Онзи ден с теб разговаряхме за чудесата на природата. И съм напълно съгласен, че гледаме прекалено самодоволно на това велико тайнство, което ни заобикаля.

— Да, сър.

— Имам предвид всичко онова, за което говорихме. Договори, граници, репарации и окупации. А майката природа си е все така мила и прекрасна. Много странно, че ми хрумват такива неща, не смяташ ли?

— Наистина, сър.

— Мисля си дали нямаше да е по-добре, ако всевишният ни беше създал като… ами като растения например. Нали разбираш, здраво сраснати със земята. Тогава всичките тези безумици от рода на войните и границите нямаше да съществуват.

Тази идея явно го развесели. Той се засмя, помисли малко и се разсмя още повече. Аз също се разсмях. Младежът ме смушка с лакът и каза:

— Представяш ли си, Стивънс? — И пак прихна.

— Да, сър — отвърнах през смях. — Би била безкрайно любопитна алтернатива.

— Но и тогава щеше да има такива като теб, които да разнасят съобщения насам-натам, да сервират чая и други подобни. Иначе как изобщо бихме се справили? Можеш ли да си представиш, Стивънс? Всички вкоренени в земята? Само си го представи!

Точно в този миг се появи един от лакеите.

— Мис Кентън желае да говори с вас, сър — каза той.

Извиних се на мистър Кардинал и се запътих към вратата. Забелязах мосю Дюпон, който очевидно стоеше на пост наоколо, защото веднага ме пресрещна:

— Иконом, дойде ли лекарят?

— Тъкмо отивах да проверя, сър. Ще се върна веднага.

— Много ме боли.

— Ужасно съжалявам, сър. Предполагам, че скоро ще ви помогнат.

Този път мосю Дюпон ме последва вън от стаята. Мис Кентън отново стоеше в преддверието.

— Мистър Стивънс — каза тя, — доктор Мередит пристигна и се качи горе.

Беше го изрекла тихо, но мосю Дюпон зад гърба ми незабавно възкликна:

— О, чудесно!

Обърнах се към него с думите:

— Ще бъдете ли така любезен да ме последвате, сър?

Заведох го в билярдната и разпалих огъня, а той седна на един от кожените столове и започна да си събува обувките.

— Съжалявам, че тук е малко студено, сър. Лекарят ще дойде всеки момент.

— Благодаря ти, иконом. Справи се много добре.

Мис Кентън ме чакаше в преддверието. Двамата мълчаливо се заизкачвахме. В стаята на баща ми доктор Мередит пишеше нещо, а мисис Мортимър безутешно плачеше. Тя все още носеше престилката, която очевидно бе използвала да бърше сълзите си. В резултат цялото й лице лъщеше от мазнина и й придаваше вид на участник в карнавално шествие. Очаквах стаята да мирише на смърт, ала поради присъствието на мисис Мортимър — или по-точно на престилката й — преобладаваше миризмата на печено.

Доктор Мередит се изправи и каза:

— Моите съболезнования, Стивънс. Получил е силен удар. Ако това може да е някаква утеха, знай, че не е изпитал голяма болка. Нищо на света не би могло да го спаси.

— Благодаря ви, сър.

— Сега си тръгвам. Надявам се, ще се погрижиш за формалностите?

— Да, сър. Само че искам да ви помоля за нещо. Долу има един изключително изтъкнат господин, който се нуждае от помощта ви.

— Спешно?

— Настоява да ви види, сър.

Слязохме с доктор Мередит, въведох го в билярдната, а после бързо се върнах в пушалнята, където атмосферата, ако не друго, поне бе станала още по-дружелюбна.