Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Имам усещането, че моето поколение първо разбра нещо, което бе убягнало от вниманието на по-старите икономи — факта, че съдбоносните решения за бъдещето на света не се взимаха просто в тази или онази камара или през няколкото дни, отделени на международна конференция пред очите на цялото общество и преса. Точно обратното — разискванията се провеждаха и големите решения се взимаха в уединението и покоя на престижните английски имения. Онова, което се случва пред хорските очи с толкова много церемониалност и разкош, често е само заключението или ратификацията на нещо, подготвяно седмици и дори месеци наред в тези имения. Следователно за нас светът беше колело, с престижните имения в центъра, откъдето се излъчваха съдбоносните решения и достигаха до всички останали, бедни и богати, които се въртяха около тях. И всеки от нас, който имаше някакви професионални амбиции, се стремеше да се доближи до този център. Защото, както казах, ние бяхме поколение от идеалисти, за които въпросът не беше само доколко успешно упражнявахме способностите си, а за каква кауза го правехме. У всекиго се таеше желанието да даде своя скромен принос за добруването на света и като истински професионалист го постигаше, служейки на великите личности на нашето време, в чиито ръце бе поверена съдбата на цивилизацията.

Разбира се, в момента правя много големи обобщения и с готовност ще се съглася, че доста хора и от нашето поколение изобщо не се ръководеха от толкова възвишени принципи. И обратно, сигурен съм, че сериозните представители от поколението на баща ми инстинктивно са усещали моралните измерения на професията. Но в общи линии вярвам, че заключението ми е точно. Що се отнася до моята кариера, подобни „идеалистични“ мотивации винаги са играли огромна роля. В началото например често сменях господарите си — очевидно съм чувствал, че на тези места не мога да получа никакво професионално удовлетворение, — докато най-после бях възнаграден с възможността да служа на лорд Дарлингтън.

Интересно, че до днес никога не съм мислил за нещата по този начин. И наистина през всичките часове, прекарани в спорове на тема „величие“ край камината в помещението за слугите, нито аз, нито мистър Греъм и другите колеги сме се сещали за подобно измерение на въпроса. И макар че не бих се отказал от нищо заявено дотук по отношение същината на „достойнството“, трябва да призная, че има нещо вярно в твърдението, че независимо до каква степен един иконом е овладял това качество, ако не успее да му намери подходящо поле за изява, не би могъл да очаква колегите му да го смятат за „велик“. И ако се замисли човек, не може да не забележи, че фигури като мистър Маршал и мистър Лейн служеха само при господа с неоспорим морален статус — лорд Уейклинг, лорд Камбърли, сър Ленард Грей — и просто не биха предложили таланта си на личности от по-дребен калибър. И колкото повече го мисля, толкова по-очевидно ми се струва: връзката с истински престижно семейство действително е предпоставка за „величие“. „Велик“ иконом е само онзи, който може да погледне назад в годините и да заяви, че е отдал своята дарба в служба на велик господар — и чрез него в служба на човечеството.

Както споменах, никога не бях гледал на нещата точно по този начин. Но може би самото естество на пътешествието ми подсказа учудващо новите аспекти на въпроси, които отдавна смятах, че съм решил. Несъмнено и случката отпреди час също насочи мислите ми натам и, трябва да призная, внесе известен смут в душата ми.

Цялата сутрин бях шофирал в прекрасно време, обядвах добре в една селска странноприемница и вече бях прекосил границата с Дорсет. Неочаквано усетих миризма на изгоряло откъм двигателя. Мисълта, че съм повредил форда на господаря си, естествено, беше ужасяваща и аз незабавно спрях колата.

Намирах се на тесен път, обрамчен от двете страни с плътна зеленина, така че нямах никаква представа какво има наоколо. Напред също не виждах кой знае колко, тъй като след около двайсетина метра пътят правеше остър завой. Хрумна ми, че не биваше да оставам дълго на това място, понеже от завоя можеше да изскочи друго превозно средство и да се блъсне във форда на господаря. Отново запалих мотора и с облекчение установих, че миризмата вече не беше толкова силна.

Най-разумно бе да потърся гараж или някоя по-заможна къща, където имаше вероятност да намеря шофьор, който да разбере какъв е проблемът. Пътят обаче продължаваше да се вие, живият плет от двете ми страни не секваше и макар че зърнах няколко отклонения, къщи така и не видях. Шофирах още около половин миля, а смущаващата миризма се усилваше с всяка секунда. Най-после излязох на по-права отсечка и можех да виждам по-надалеч. И действително отляво съзрях висока постройка във викториански стил с просторна морава отпред и бивш коларски път, видимо превърнат в алея за автомобили. Тръгнах по нея и скоро със задоволство забелязах едно бентли в отворения гараж.