Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Разбира се, не съм аз този, който ще решава дали съм достоен да застана до „великите“ икономи от моето поколение, като мистър Маршал или мистър Лейн. И все пак съществуват хора, които вероятно от криворазбрано великодушие са склонни да го допуснат. Искам да поясня: когато заявявам, че конференцията от 1923 г. и специално тази вечер представляват повратна точка в професионалното ми развитие, аз говоря от позицията на собствените си скромни стандарти. И все пак, ако вземем под внимание напрежението, на което бях подложен, навярно не се заблуждавам прекомерно, като отивам толкова далеч в предположенията си, че може би наистина съм демонстрирал въпреки всичко поне в известна степен „достойнството“, подхождащо на някой като мистър Маршал — или, в тази връзка, на собствения ми баща. И действително защо трябва да отричам? Въпреки тъжните асоциации, замисля ли се за онази вечер днес, улавям се, че го правя с чувството на истински победител.

Излиза, че до този момент не съм взимал под внимание един важен аспект от въпроса: „Какво е велик иконом?“ Трябва да призная, че подобен пропуск доста ме смути особено като се има предвид колко близка на сърцето ми е темата и колко много съм размишлявал по въпроса през всичките тези години. Учудва ме например, че доста прибързано съм отхвърлил някои аспекти от критериите за членство в дружество „Хейс“. Веднага искам да поясня, че нямам намерение да отстъпвам от схващанията си за „достойнството“ и пряката му връзка с „величието“. Ала напоследък все по-сериозно се замислям върху онази част от изискванията на дружеството, че кандидатът „трябва да е на служба в някое видно семейство“. И сега, не по-малко отпреди, продължавам да съм твърдо убеден, че това си е чиста проба снобизъм. Мисля си обаче, че може би възраженията ми се отнасят по-скоро до старомодното разбиране за „видно семейство“, а не до идеята по принцип. Защото самият аз непоколебимо вярвам, че задължителна предпоставка за величие е „да си на служба в някое видно семейство“ — стига, естествено, думата „видно“ да има далеч по-дълбок смисъл от този, който дружество „Хейс“ влага в нея.

Всъщност разликата между моята интерпретация на „видно семейство“ и тълкуването на дружеството илюстрира основните различия в стойностите на нашето поколение икономи и тези на предишната генерация. Като казвам това, аз не само насочвам вниманието ви към факта, че моето поколение гледаше съвсем не толкова снобски на въпроса кой работодател е наследствен благородник и кой бизнесмен. Онова, което се опитвам да внуша — и, струва ми се, определението е съвършено точно, — е, че ние бяхме много по-големи идеалисти. Докато нашите предшественици се интересуваха единствено дали работодателят им е титулувана особа, или другояче казано, дали е от „старите“ семейства, ние по-скоро бяхме склонни да се вълнуваме от неговия морален статус. Тук, естествено, нямам предвид личното му поведение. Мисълта ми е, че хранехме амбицията, която би била крайно необичайна за по-възрастното поколение, да служим на господа, допринасящи за възхода на човечеството, така да се каже. Смяташе се например за далеч по-достойно да си на служба при господин като мистър Джордж Кетъридж, който, макар и със скромно потекло, има неоспорим принос за развитието на империята, отколкото при някой потомствен аристократ, пропиляващ времето си по клубовете и игрищата за голф.

На практика много представители на най-благородните фамилии са посвещавали живота си на големите проблеми на деня, така че на пръв поглед би могло да ви се стори, че тежненията на моето поколение не се различават особено от тези на нашите предшественици. Аз обаче съм готов да се обзаложа, че съществуваше основна разлика както в отношението към нещата, които колегите споделяха помежду си, така и в критериите, по които най-способните представители на професията избираха къде да работят. Тези решения вече не бяха въпрос само на заплата, брой на подчинените или семейна титла на господаря; за моето поколение професионалният престиж се съдържаше преди всичко в моралните достойнства на работодателя.

Струва ми се, че най-добре ще илюстрирам разликата между поколенията, ако се изразя фигуративно. Икономите от генерацията на баща ми бяха склонни да си представят света като стълба — къщите на кралските особи, херцозите и графовете от най-старите семейства се намираха най-отгоре, тези с „новите пари“ по-надолу и т.н., докато се стигнеше нивото, където йерархията се определяше единствено от богатството или липсата му. Всеки иконом с амбиции просто правеше всичко, което беше по силите му, за да се издигне колкото се може повече по тази стълба. В крайна сметка, колкото по-високо се намираше, толкова по-голям бе и професионалният му престиж. Точно това са и стойностите, заложени в идеята на дружество „Хейс“ за „видно семейство“, и фактът, че през 1929 г. самонадеяно се правеха подобни изявления, обяснява защо кончината им беше неизбежна, да не кажа твърде закъсняла. Защото подобно мислене отдавна се смяташе за архаизъм сред най-видните представители на нашите среди. Моето поколение вече не възприемаше света като стълба, а по-скоро като колело. Надявам се, ще ми позволите да развия тезата си по-подробно.