Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Ами, след като всички произнасят речи, не виждам защо и аз да не го направя — започна той и от гласа му веднага пролича, че здраво си е пийнал. — Няма да коментирам глупостите, изречени от нашия френски приятел. Просто смятам да ги игнорирам напълно. Досега много хора са се опитвали да ме натопят, ала държа да ви уведомя, дами и господа, че малцина са успелите. Наистина малцина. — Мистър Луис замълча и сякаш се чудеше как да продължи. След малко обаче отново се усмихна и каза: — Както вече споменах, нямам намерение да си хабя приказките по адрес на нашия френски приятел. И все пак държа да ви заявя нещо. След като всички сме толкова откровени, аз също ще бъда откровен. Ще ме прощавате, господа, но вие сте едни наивни мечтатели. И ако не настоявахте да се бъркате в големите световни проблеми, дори щяхте да бъдете симпатични. Да вземем за пример нашия прекрасен домакин. Какъв е той? Той е джентълмен. Вярвам, че никой от вас не би се осмелил да го оспори. Класически английски джентълмен. Благопристоен, честен, добронамерен. Негова светлост обаче е аматьор. — След тази дума американецът спря и огледа присъстващите. — Той е аматьор, а международното положение днес вече не е за джентълмени аматьори. И колкото по-скоро вие, европейците, осъзнаете това, толкова по-добре. Мога ли да попитам всички вас, все благопристойни и добронамерени джентълмени, имате ли изобщо представа в какво се е превърнал светът? Времето, когато можехте да решавате проблемите с благородните си пориви, безвъзвратно отмина. Само че вие в Европа очевидно не сте го схванали. Джентълмени от рода на нашия любезен домакин все още смятат, че могат да се бъркат в неща, от които нищо не разбират. Толкова глупости се наговориха тук през изминалите два дни. Добронамерени, наивни глупости. Вие, европейците, явно се нуждаете от професионалисти, които да ви вършат работата. Не го ли осъзнаете скоро, провалът ви е сигурен. Тост, господа. Искам да вдигна тост. За професионализма.

Всички зашеметени мълчаха и никой не помръдваше. Мистър Луис сви рамене, вдигна чаша към цялата компания, отпи и седна на мястото си. Веднага след това се изправи лорд Дарлингтън.

— Нямам намерение — започна негова светлост — да се впускам в разправии на тази наша последна вечер заедно, която всички заслужаваме да изживеем като едно щастливо и победоносно събитие. Но от уважение към вашите възгледи, мистър Луис, които не бих желал просто да отхвърля подобно ексцентрично хрумване на площаден оратор, позволете ми да ви кажа следното. Онова, което вие току-що описахте като „аматьорщина“, сър, мнозинството от присъстващите тук предпочитаме да наричаме „чест“.

Това предизвика бурен шепот на одобрение и дори аплодисменти.

— Също така, сър — продължи негова светлост, — мисля, че много добре знам какво разбирате под „професионализъм“. Това очевидно означава да постигаш целите си с измами и машинации и да решаваш приоритетите си, воден единствено от алчността и личната изгода, а не от желание да допринесеш за тържеството на правдата и справедливостта. Ако такъв е „професионализмът“, който ни препоръчвате, сър, аз лично не се интересувам от него и не възнамерявам да го придобивам.

Думите му бяха изпратени с още по-мощно одобрение, последвано от топло и сдържано ръкопляскане. Видях как мистър Луис досадено се усмихваше на чашата си. В миг забелязах, че главният лакей се е доближил до мен, и ми прошепна:

— Мис Кентън желае да говори с вас, сър. Тя е отвън пред вратата.

Излязох от залата колкото се може по-незабелязано точно когато негова светлост подхващаше нова тема.

Мис Кентън изглеждаше доста разтревожена.

— Състоянието на баща ви силно се влоши, мистър Стивънс — каза тя. — Извиках доктор Мередит, но доколкото разбрах, щял малко да закъснее.

Сигурно съм изглеждал объркан, защото мис Кентън продължи:

— Мистър Стивънс, той наистина е много зле. Елате да го видите.

— Разполагам само с няколко минути. Господата ще се оттеглят в пушалнята всеки момент.

— Разбирам. Само че трябва да дойдете сега, мистър Стивънс, в противен случай по-късно може дълбоко да съжалявате.

Мис Кентън вече вървеше напред. Двамата бързо прекосихме преддверието и се качихме в таванската стаичка на баща ми. До леглото му, все още по престилка, стоеше мисис Мортимър, готвачката.

— О, мистър Стивънс — продума тя, щом влязохме, — той е много зле.

И наистина лицето на баща ми беше придобило мътночервен цвят, какъвто не бях виждал при нито едно живо същество. Чух как мис Кентън прошепна зад мен: „Пулсът му едва се долавя.“ Гледах го известно време, после леко докоснах челото му и се отдръпнах.