Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Мистър Стивънс, доктор Мередит тъкмо си тръгва.

В този момент видях, че лекарят облича шлифера си в преддверието, и отидох при него все още с чайник в ръка. Той ме изгледа с кисела физиономия.

— Баща ви не е много добре — промърмори. — Ако се влоши, повикайте ме незабавно.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— На колко години е баща ви, Стивънс?

— На седемдесет и две, сър.

Доктор Мередит се позамисли и повтори отново:

— Ако се влоши, повикайте ме незабавно.

Благодарих му още веднъж и го изпратих до вратата.

Същия ден, малко след вечеря, неволно дочух разговора между мистър Луис и мосю Дюпон. Бях се качил за нещо до стаята на французина и се готвех да почукам, но преди това, както винаги, се ослушах пред вратата. Вие може и да не сте свикнали да взимате тази дребна предпазна мярка, която спестява почукването в най-неудобни мигове, но аз винаги го правя и трябва да ви кажа, че това е разпространена практика сред доста професионалисти. Тоест не се влага някакъв заден умисъл и изобщо не възнамерявах да чуя толкова много онази вечер. Съдбата беше решила друго обаче. Когато доближих ухо до вратата на мосю Дюпон, най-неочаквано разпознах гласа на мистър Луис и макар че сега не си спомням какви бяха първите думи, които долових, знам, че по-скоро тонът на гласа му породи съмненията ми. Слушах същия топъл и бавен глас, с който американецът бе запленил много от присъстващите, но сега интонацията му несъмнено издаваше и някаква потайност. Именно това заедно с факта, че той всъщност беше в стаята на мосю Дюпон и разговаряше с тази най-важна личност, възпря ръката ми и аз продължих да слушам.

Спалните в къщата са с доста дебели врати, поради което в никакъв случай не можех да чуя целите фрази. Ето защо ми е трудно да ви предам точния текст, както не можах да го кажа и на лорд Дарлингтън, когато му докладвах за случилото се същата вечер. Това обаче не означава, че не бях успял да схвана същината на онова, което се вършеше в стаята. Най-общо, американецът изказваше мнението си, че мосю Дюпон е жертва на манипулации от страна на негова светлост и други участници в конференцията; че съзнателно са го поканили по-късно, за да могат останалите да вземат важни решения в негово отсъствие; че дори и след идването му можело да се забележи, че негова светлост провежда тайни разговори с най-видните делегати, без да кани мосю Дюпон. После мистър Луис започна да докладва какво били казали господарят ми и гостите му на онази първа вечеря след неговото пристигане в Дарлингтън Хол.

— Съвсем откровено, сър — сподели американецът, — бях потресен от отношението им към вашите сънародници. Те направо употребяваха думи като „варварски“ и „презрени“. Дори си ги записах в дневника само няколко часа по-късно.

Мосю Дюпон изрече нещо кратко, което не успях да разбера, след което мистър Луис продължи:

— Наистина бях потресен, сър. Нима така трябва да окачествяваме съюзника, с когото само допреди няколко години сме се били рамо до рамо?

Вече не си спомням дали изобщо съм почукал на вратата; напълно възможно е с оглед тревожното естество на чутото да съм решил да се оттегля веднага. Във всеки случай не се забавих достатъчно — както се наложи да обясня на негова светлост по-късно, — за да доловя нещичко, което би могло да ме ориентира за отношението на мосю Дюпон към казаното от мистър Луис.

На следващия ден разискванията в салона станаха още по-разгорещени, а по обяд репликите, които се разменяха, придобиха съвсем откровен характер. Моето лично мнение беше, че все повече и по-смели обвинения се отправяха към фотьойла, в който мосю Дюпон седеше, попипваше брадата си и почти през цялото време мълчеше. И аз, и негова светлост обаче не без известно притеснение забелязахме, че щом дискусиите приключеха, мистър Луис веднага отмъкваше мосю Дюпон в някой ъгъл и двамата потъваха в тих разговор. Дори веднъж си спомням как налетях на тези господа, които бяха застанали точно при вратата вътре в библиотеката и доверително си шептяха. Щом ме видяха, те веднага прекратиха разговора си.

Междувременно състоянието на баща ми нито се подобряваше, нито се влошаваше. Доколкото разбирах, почти непрекъснато спеше и действително, колкото пъти успявах да открадна по някоя минутка и да се изкатеря в таванската му стаичка, винаги го намирах заспал. На практика се оказваше, че откакто се беше разболял, аз нито веднъж не бях разговарял с него.

На втората вечер, когато влязох в стаята му, той отново спеше. Но момичето, което мис Кентън беше оставила да бди край леглото му, веднага скочи на крака и го разтърси за рамото.