Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

За кратко на масата се възцари неловко мълчание, докато мистър Луис оглеждаше присъстващите. После лорд Дарлингтън отбеляза:

— Естествено, наличието на известна горчивина е неизбежно. Но ние, англичаните, също сме водили с немците дълги и свирепи битки.

— Само че разликата е, че вие вече не мразите немците. Според французите обаче те са разрушили европейската цивилизация и никакво наказание не е достатъчно сурово за тях. Разбира се, на нас в Щатите тази позиция ни се струва твърде непрактична, ала това, което винаги ме е удивлявало, е как така вие, англичаните, не споделяте възгледите на французите? Както споменахте, Англия също е загубила много в тази война.

Отново настъпи неловко мълчание, преди сър Дейвид да каже колебливо:

— Ние, англичаните, често гледаме по-различно на нещата от французите, мистър Луис.

— А! Може би заради разликата в темперамента.

Стори ми се, че докато изговаряше тези думи, усмивката на мистър Луис стана още по-широка. Той кимна, сякаш много неща най-после му се бяха изяснили, и дръпна от пурата си. Възможно е закъсняла преценка на събитието да оцветява паметта ми, но все мисля, че в този момент аз за пръв път усетих нещо нередно, може би нещо лицемерно в очарователния на вид американец. Ако моите подозрения обаче се бяха събудили, то лорд Дарлингтън очевидно не ги споделяше, защото след още една-две секунди мълчание негова светлост явно взе решение.

— Мистър Луис — каза той, — ще бъда откровен е вас. Мнозинството от англичаните в момента дълбоко презират сегашното поведение на французите. Вие може и да го наричате разлика в темперамента, но аз бих се осмелил да ви подскажа, че става дума за нещо повече. Недостойно е да продължаваш да мразиш врага си така, след като конфликтът е приключил. Щом си съборил противника на тепиха, борбата трябва да свърши, а не да продължиш да го риташ, нали? За нас позицията на французите придобива все по-варварски измерения.

Тези думи сякаш удовлетвориха донякъде мистър Луис. Той промърмори нещо съчувствено и доволно се усмихна на останалите през гъстите кълба дим, които се носеха над масата.

На другата сутрин дойдоха още подранили гости — двете дами от Германия, които бяха пътували заедно въпреки огромната разлика в произхода им. Естествено, водеха със себе си цяла армия от придворни дами и лакеи и носеха невероятно количество багаж. Същия следобед пристигна и един италианец, придружаван от камериер, секретар, някакъв „експерт“ и двама телохранители. Кой знае къде си е мислил, че отива този господин, за да води охрана. Във всеки случай беше доста странно, че в Дарлингтън Хол можеха да се видят подобни мълчаливи мъжаги, които гледаха подозрително във всички посоки само на няколко метра от италианския си господар. Постепенно през следващите няколко дни стана ясно, че работната схема на телохранителите изисква единият или другият да си ляга по най-необичайно време, за да има винаги дежурен през нощта. Когато обаче за пръв път чух за този режим и се опитах да уведомя мис Кентън, тя отново отказа да разговаря с мен и за да уредя нещата колкото се може по-скоро, аз в действителност бях принуден да й напиша бележка и да я пъхна под вратата на стаята й.

На другия ден пристигнаха още гости, а през следващите два, преди началото на конференцията, Дарлингтън Хол се изпълни с хора от всякакви националности, които разговаряха по стаите или безцелно обикаляха из вестибюла, коридорите и площадките и разглеждаха картините и предметите. Гостите се отнасяха изключително любезно един към друг, но въпреки всичко на този етап в атмосферата витаеше напрежение, заредено с недоверие. Всичко това неизбежно рефлектираше и върху гостуващите камериери и лакеи, които се гледаха с видима студенина, и моите служители бяха доволни, че са прекалено заети, за да прекарват повече време в компанията им.

Някъде по това време, разкъсван между безкрайните изисквания, на които трябваше да откликвам, случайно погледнах през прозореца и зърнах фигурата на младия мистър Кардинал, който беше излязъл да глътне свеж въздух в градината. Както винаги, здраво стискаше куфарчето си и бавно се разхождаше по най-отдалечената пътека, дълбоко вглъбен в мисли. Аз, разбира се, веднага се сетих за мисията си, а и че естественият декор на природата и особено примерът на гъските, които пасяха наблизо, биха осигурили доста подходяща обстановка за деликатното послание. Освен това ми хрумна, че ако бързо изтичам навън и се скрия зад големия рододендрон край пътеката, много скоро и мистър Кардинал ще мине оттам. Тогава щях да изскоча и да го заговоря. Стратегията не беше от най-изтънчените, ала, предполагам, ще се съгласите, че точно тази задача, макар и сама по себе си не маловажна, едва ли бе приоритетна в момента.