Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Тънък слой скреж покриваше земята и околната растителност, но денят беше мек за това време на годината. Прекосих моравата и се прислоних зад храста. Скоро чух приближаващите се стъпки на мистър Кардинал. За съжаление не прецених добре момента на появяването си. Намеренията ми бяха да изляза иззад храста още докато младежът беше сравнително далеч, за да ме види навреме и да предположи, че съм се упътил към беседката или може би към къщичката на градинаря. Тогава можех да се престоря, че го забелязвам едва сега, и небрежно да го въвлека в разговор. Аз обаче закъснях и се опасявам, че сериозно уплаших младия господин, който незабавно прегърна куфарчето и силно го притисна към гърдите си с две ръце.

— Много съжалявам, сър.

— Господи, Стивънс. Здравата ме стресна. Помислих си, че обстановката е започнала да се нажежава.

— Действително съжалявам, сър, но се налага да ви предам нещо.

— Да, разбира се, само че добре ме уплаши, няма що.

— Ако може, ще говоря направо, сър. Сигурно сте забелязали онези гъски там.

— Гъски? — Той се огледа, леко озадачен. — О, да. Ето ги къде са.

— А също така храстите и цветята. Всъщност това не е най-подходящото време от годината да ги видите в цялата им прелест, ала не може да не се съгласите, сър, че с пукването на пролетта се наблюдава промяна — много специална промяна — наоколо.

— Да, сигурен съм, че паркът не е в най-добрата си форма точно сега, но, честно казано, Стивънс, в момента не ме вълнуват особено тайнствата на природата. Нещата са доста тревожни. Този мосю Дюпон пристигна във възможно най-отвратително настроение. Последното, на което се бяхме надявали.

— Мосю Дюпон е пристигнал тук, в тази къща, сър?

— Преди около половин час. И е в ужасно настроение.

— Извинете ме, сър, трябва незабавно да му обърна нужното внимание.

— Разбира се, Стивънс. Все пак много мило, че излезе да си поприказваме.

— Моля да ме извините, сър. Имах да ви казвам още една-две думи по въпроса за — както вие се изразихте — тайнствата на природата. Ако благоволите да ме изслушате, ще ви бъда безкрайно благодарен. Опасявам се обаче, че това ще трябва да стане някой друг път.

— Ами ще чакам разговора с нетърпение, Стивънс. Макар че лично аз повече си падам по рибите. Знам всичко за рибите, бистрата вода и солта.

— Всички живи същества са подходящи за бъдещата ни дискусия, сър. Сега обаче се налага да ме извините. Въобще нямах представа, че мосю Дюпон е дошъл.

Бързо се отправих към къщата, където още на вратата бях посрещнат от главния лакей, който каза:

— Търсихме ви навсякъде, сър. Господинът от Франция е тук.

Мосю Дюпон бе висок елегантен мъж с посивяла брада и монокъл. Беше пристигнал с дрехи, които европейците често носят през свободното си време, и наистина през целия си престой той старателно поддържаше представата, че е дошъл в Дарлингтън Хол единствено воден от приятелски чувства и желание за развлечение. Но както мистър Кардинал беше споменал, мосю Дюпон не бе в добро настроение; не мога да си спомня многобройните нещастия, които го бяха сполетели в Англия, най-силно обаче го мъчеха болезнените мехури на краката, получени, докато разглеждал Лондон, и сега се опасяваше, че са се инфектирали. Препратих камериера му към мис Кентън, но това не пречеше на мосю Дюпон през час-два да щрака насреща ми с пръсти и да се провиква: „Иконом! Нужни са ми още превръзки.“

Настроението му видимо се подобри, когато съзря мистър Луис. Двамата с американския сенатор се поздравиха като стари колеги и до вечерта почти не спряха да си приказват и да се смеят над общи спомени. Всъщност ставаше ясно, че почти непрестанното общуване между мистър Луис и мосю Дюпон беше сериозно неудобство за лорд Дарлингтън, който, естествено, желаеше да установи близък личен контакт с този изтъкнат господин преди началото на дискусиите. Няколко пъти станах свидетел как негова светлост направи опити да се оттегли с мосю Дюпон, за да си поговорят насаме, но сияйно усмихнатият мистър Луис веднага им се натрапваше с някоя забележка от сорта: „Извинете ме, господа, ала има нещо, което безкрайно ме озадачава.“ След което лорд Дарлингтън трябваше да изслуша поредния жизнерадостен анекдот на американеца. Като изключим мистър Луис обаче, останалите гости, може би от страхопочитание, може би от чувство на антагонизъм, се държаха на почтително разстояние от мосю Дюпон — факт, който биеше на очи дори сред преобладаващата атмосфера на всеобща подозрителност и който още повече засилваше чувството, че точно французинът държи ключа за изхода на предстоящото значимо събитие.