Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Портата също беше оставена отворена, затова придвижих форда още малко напред, слязох и се запътих към задната врата на къщата. Показа се мъж по риза и без вратовръзка, но когато го попитах за шофьора, бодро отговори, че съм „уцелил в десетката от първия път“. След като изслуша проблема ми, човекът, без да се двоуми, отиде при форда, отвори капака, погледна и само след секунди ме уведоми: „Вода, началник. Нямаш вода в радиатора.“ Изглеждаше доста развеселен от цялата история, ала все пак се оказа услужлив. Влезе обратно в къщата и след малко се появи с една кана вода и фуния. Докато пълнеше радиатора, навел глава над мотора, той дружелюбно се разбърбори. Щом разбра, че просто пътешествам из тези места, веднага ми препоръча да посетя местната забележителност — някакво красиво езеро на около половин миля разстояние.

Аз пък междувременно бях успял да разгледам по-добре постройката. Беше по-висока, отколкото широка, имаше четири етажа и цялата й предна фасада, почти до покрива, бе обвита с бръшлян. По прозорците обаче си личеше, че поне половината беше неизползваема. Отбелязах този факт пред шофьора, след като вече беше напълнил радиатора и затворил капака.

— Срамота наистина — съгласи се мъжът. — Толкова красива стара къща. Всъщност полковникът се опитва да я продаде. За него тя вече определено е много голяма.

Тогава не можах да се въздържа и попитах за броя на персонала и да си призная, никак не се учудих, като разбрах, че единствените служители са той и една готвачка, която идва само вечер. Явно човекът беше и иконом, и камериер, и шофьор, и главен чистач. Обясни ми, че през войната бил ординарец на полковника. Били заедно в Белгия по време на германското нашествие, заедно били и когато съюзниците дебаркирали. После ме изгледа внимателно и каза:

— Сега схванах. Отначало не ми бяхте съвсем ясен, но вече схванах. Вие сте от онези първокласни икономи, които служат в големите шикозни имения.

Когато потвърдих, че не е далече от истината, той продължи:

— Сега ми е ясно. Отначало не можах много да ви наместя, защото говорите почти като джентълмен. А и с този стар красавец, който карате — мъжът посочи форда, — направо си помислих, че идва някое тузарско старче. Пък и вие сте си истински тузар. Аз така и не го научих този занаят. Останах си един прост, вече цивилен, ординарец.

Попита ме къде работя. Като му казах, човекът наклони глава и се взря изпитателно в лицето ми.

— Дарлингтън Хол — промърмори. — Дарлингтън Хол. Трябва да е наистина нещо страшно шикозно, защото звучи познато дори и на идиот като мене. Дарлингтън Хол. Я чакай, да не искаш да кажеш Дарлингтън Хол, имението на лорд Дарлингтън?

— Било е на лорд Дарлингтън допреди три години, когато е починал — информирах го. — Къщата в момента е собственост на един американец, мистър Джон Фарадей.

— Ама и ти трябва да си суперкласа, щом работиш на такова място. Надали са останали много като теб, а? — После ме попита с променен глас: — Действително ли си работил за онзи лорд Дарлингтън?

Човекът отново ме наблюдаваше внимателно. Аз отвърнах:

— О, не, работя за мистър Джон Фарадей, американеца, който купи къщата от семейство Дарлингтън.

— Тогава не познаваш онзи лорд Дарлингтън. Просто се чудех що за тип е бил.

Казах му, че трябва да тръгвам, и горещо му благодарих за помощта. В крайна сметка той беше един дружелюбен човек, който си направи труда да ме насочва, докато обръщах, и преди да се разделим, се наведе и още веднъж ми препоръча да посетя местното езеро, като отново ми обясни как да стигна дотам.

Фордът пак беше в отлична форма и тъй като въпросното езеро представляваше съвсем малко отклонение от моя маршрут, реших да послушам съвета на ординареца. Указанията му ми се бяха сторили ясни, ала когато свърнах от главния път, в желанието си да ги следвам, моментално се изгубих сред разни тесни и криви пътчета, досущ като това, на което бях усетил миризмата на изгоряло. На места зелената завеса наоколо ставаше толкова плътна, че дори закриваше слънцето и очите ми с мъка се адаптираха, преминавайки от ярката светлина в дълбоката сянка. Най-после обаче след дълго взиране открих табелка „Мортимърс Понд“ и ето че вече от половин час съм тук.

Сега се чувствам безкрайно задължен на ординареца не само че ми помогна за форда, но и че ме насочи към това очарователно място, което иначе никога нямаше да посетя. Езерото не е голямо, може би около четвърт миля в периметър, така че от всяка по-издадена точка може да се наблюдава цялото. Тук цари безмерно спокойствие. Край водата са посадени дървета, достатъчно близо, че да хвърлят приятна сянка върху бреговете, а групички тръстика и папур нарушават водната повърхност и неподвижното отражение на небето. Обувките ми не са подходящи за разходки наоколо. Дори откъдето съм седнал, виждам, че пътеката изчезва в доста кални участъци, ала толкова силно е очарованието на езерцето, че в мига, в който го зърнах, едва се сдържах да не го обиколя. Единствено мисълта за катастрофата, която може да сполети пътния ми костюм след подобна експедиция, ме задържа на тази пейка. И вече половин час седя и наблюдавам фигурите на рибарите, застанали неподвижно с въдиците си край водата. В момента виждам около дузина мъже, разположили се на различни места около езерото, но дълбоките сенки, образувани от ниско сведените клони, не ми позволяват да разграничавам чертите им. Ето защо се наложи да се откажа от малката игра, която си бях намислил — да се досетя кой от тези рибари е полковникът, в чиято къща току-що ми бяха оказали толкова полезна помощ.