Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Прекарах нощта в една странноприемница, наречена „Карета и коне“, близо до град Тонтън, графство Съмърсет. Сламеният покрив край пътя ми се беше видял изключително привлекателен, когато на свечеряване наближавах мястото с форда. Съдържателят ме заведе по дървена стълба в малка стаичка, доста скромна, но напълно прилична. Попита ме дали съм вечерял и аз го помолих да ми донесе един сандвич в стаята, който се оказа съвсем задоволителна порция за това време на деня. С напредването на вечерта обаче започна да не ме свърта и най-после реших да сляза в бара и да опитам от местния сайдер.

Имаше пет-шест души, всичките скупчени около бара — по вида им личеше, че се занимават със селскостопански труд, — иначе помещението беше празно. Получих халба сайдер и седнах на по-отдалечена маса с намерение да отдъхна и да преосмисля изминалия ден. Скоро обаче стана ясно, че местните хора са силно развълнувани от присъствието ми и явно изпитваха необходимост да покажат гостоприемство. При всяка пауза в разговора им някой от тях скришно ми хвърляше поглед, сякаш се опитваше да събере смелост да ме заговори. Най-после един повиши глас и се обърна към мен:

— Изглежда, сте отседнали тук за през нощта, сър.

Когато му казах, че е така, той със съмнение поклати глава и отбеляза:

— Надали ще успеете да се наспите, сър. Освен ако не ви допада шумотевицата на стария Боб — посочи към съдържателя, — който върти кръчмата с гръм и трясък цяла нощ. Накрая ще ви събуди и госпожата му, която започва да го хока от ранни зори.

Въпреки протестите на съдържателя тези думи предизвикаха бурен смях сред околните.

— Сериозно ли говорите? — запитах и още преди да съм го изрекъл, се сетих за нещо, което напоследък много пъти ми бе хрумвало в присъствието на мистър Фарадей — че от мен се очаква остроумен отговор. И наистина хората учтиво мълчаха и очакваха следващата ми реплика. Понапрегнах се и най-сетне заявих:

— Местната версия на първи петли, а?

Отначало никой не продума, сякаш ме чакаха да продължа, но след като забелязаха развеселената ми физиономия, се разсмяха, макар че ми се сториха някак смутени. После възстановиха предишния си разговор, в който не взех повече участие. Едва когато си тръгнах, си пожелахме „лека нощ“.

Бях много доволен от находчивия отговор, който така бързо ми беше хрумнал, ала трябва да призная, че бях и леко разочарован, задето не бе приет според очакванията ми. Предполагам обаче, разочарованието ми се дължеше най-вече на факта, че през последните месеци съзнателно отделях време и сили да се усъвършенствам в тази насока. Искам да кажа, че се опитвах да добавя и това умение към професионалния си реквизит, за да мога да отговоря на очакванията на мистър Фарадей.

Така например напоследък, щом можех да отделя по малко време, свикнах да пускам радиото в стаята си. Това обикновено ставаше, когато мистър Фарадей отсъстваше вечерно време. Програмата, която слушам, се нарича „Два пъти седмично или повече“ и всъщност се излъчва три пъти всяка седмица. Участват двама души, които поднасят хумористични коментари на различни теми, повдигнати в писма на слушателите. Спрял съм се точно на нея, защото духовитостите никога не нарушават добрия тон и според мен като идея не се отличават много от това, което, смятам, мистър Фарадей очаква от мен. Заимствах хрумвания от програмата и си измислих едно просто упражнение, което се стремя да правя поне по веднъж на ден: удаде ли ми се подходящ повод, съчинявам три остроумни забележки, като се базирам на заобикалящата ме в момента обстановка. Или като вариация на същото упражнение може да се опитам да измисля три остроумия въз основа на събитията от последния един час.

В такъв случай положително ще разберете разочарованието ми, свързано със снощния духовит отговор. Отначало си помислих, че скромният му успех се дължи на факта, че не бях го казал достатъчно ясно. След като си легнах обаче, изведнъж ми хрумна, че може и да съм обидил хората. Шегата ми лесно би могла да се изтълкува и по този начин — сравнявам жената на съдържателя с петел — нещо, за което изобщо не се бях сетил. Мисълта продължи да ме измъчва и дори реших на сутринта да се извиня на човека. Отношението му към мен, докато ми сервираше закуската обаче, беше безкрайно дружелюбно и в крайна сметка прецених, че не бива да засягам темата.

Но този дребен епизод прекрасно доказва колко рискува човек, когато се шегува. Самата същност на остроумния отговор е такава, че често нямаш време да претеглиш всички последици, и ако не притежаваш достатъчно опит и умение, има опасност да наговориш безброй неподходящи неща. Нямам основание да се притеснявам, че това е област, в която не бих напреднал, стига да разполагам с време да се упражнявам. Ала тъй като риск определено съществува, реших, че е най-добре поне засега да не правя подобни експерименти пред мистър Фарадей, преди достатъчно да съм овладял и тези тънкости.