Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Все пак с известно съжаление мога да ви уведомя, че онова, което местните хора бяха предсказали под формата на шега — че шумът отдолу няма да ме остави да спя, — се оказа самата истина. Действително ханджийката не крещеше, но пък не спираше да говори до късно през нощта, докато двамата с мъжа й шетаха из кръчмата, и отново от ранна утрин. Аз обаче бях готов да простя на работливото семейство, защото явно и двамата бяха хора със здрави трудови навици и шумът се дължеше именно на това. Да не говорим, че съществуваше и проблемът с несполучливото ми остроумие. Така че с нищо не дадох да се разбере, че сънят ми е бил смущаван, благодарих на ханджията и потеглих към известния с пазара си град Тонтън.

Може би щеше да е по-добре, ако бях дошъл да преспя тук, където седя тази сутрин и се наслаждавам на чаша хубав чай. Защото табелката отвън съобщава, че заведението предлага не само „чай, закуски и сладкиши“, но и „чисти, тихи и удобни стаи“. Намира се на главната улица на Тонтън, близо до пазарния площад, и представлява малко хлътнала назад сграда, цялата външна фасада на която е обкована с тъмни, тежки дървени греди. В момента седя в просторната чайна, облицована с дъбова ламперия и с достатъчно маси да се настанят поне две дузини гости, без да се създаде усещане за претъпканост. Две дружелюбни момичета стоят зад тезгяха, на който са изложени разнообразни торти и сладкиши. С една дума, това е прекрасно място да изпиеш сутрешния си чай, ала за мое учудване много малко от жителите на Тонтън са пожелали да се възползват. В момента компания ми правят само две възрастни дами, избрали маса до отсрещната стена, и мъж — може би пенсиониран фермер, — седнал край един от големите еркерни прозорци. Не мога да го разгледам подробно, защото яркото утринно слънце го превръща само в силует. Забелязвам обаче, че си чете вестника, като постоянно вдига глава и поглежда навън. Отначало помислих, че очаква някого, но после реших, че просто желае да поздрави познатите си, които минават покрай прозореца.

Аз самият съм се настанил почти в дъното на помещението, ала дори и оттук виждам добре ярко сгряната от слънцето улица и пътепоказалеца на отсрещния тротоар. На него има няколко табели, които сочат към околни селища. Едно от тях е Мърздън. Може би „Мърздън“ ще ви прозвучи познато, както се случи и с мен, когато вчера го забелязах в атласа. Дори трябва да си призная, че изпитах желание да се отклоня от пътя си само за да го видя. Мърздън, Съмърсет, бе мястото, където някога се намираше фирмата „Гифън и Ко.“. Точно до Мърздън изпращахме поръчките си за тъмното лустро на „Гифън“, което трябваше да се „настърже, да се размеси с восък и да се прилага ръчно“. Дълго време това лустро за сребро беше без конкуренция и чак когато малко преди войната се наложиха новите химически препарати, търсенето на този впечатляващ продукт намаля.

Доколкото си спомням, лустрото на „Гифън“ се появи в началото на двайсетте и съм сигурен, че не само аз го свързвам с новите тенденции в нашата професия — тенденции, които изтласкаха лъскането на сребърните съдове до онази позиция, която то заема и днес. Тази новост, както, убеден съм, и толкова други, изникнали горе-долу по същото време, бяха в резултат на подмяната на генерациите. Точно през тези години нашето поколение икономи „израсна“ и фигури като мистър Маршал по-специално издигнаха лъскането на сребърните съдове в такова значимо занимание. Това, разбира се, съвсем не означава, че лъскането на съдовете и особено на онези, които се появяваха на масата, не беше винаги възприемано като изключително сериозно задължение. Но ще бъде вярно и ако кажа, че много икономи от поколението на баща ми например съвсем не гледаха на въпроса така сериозно. Доказателство за това е фактът, че в онези години икономът рядко е ръководел лъскането лично, а се е задоволявал да го оставя на прищевките на помощника си и само от време на време е инспектирал процеса. Всеобщо е мнението, че именно мистър Маршал беше човекът, който пръв осъзна огромното значение на среброто — главно защото никакви други предмети от къщата не са обект на такава близост с гостите, както приборите по време на хранене, и следователно те се превръщат в публичен индикатор за стандартите на дома. Мистър Маршал беше този, който пръв накара дамите и господата, гостуващи в Чарлевил Хаус, да занемеят пред сребърните съдове, излъскани до несънуван дотогава блясък. Естествено, скоро икономите от цялата страна, под натиска на своите господари, започнаха да се замислят по въпроса. И, разбира се, веднага се появиха такива, които твърдяха, че са открили методи, за да засенчат мистър Маршал — методи, чието укриване превръщаха в истинско шоу, сякаш бяха френски готвачи, които си криеха рецептите. Убеден съм обаче — както бях и тогава, — че всички безкрайно сложни и тайнствени процедури, прилагани от някой като мистър Джак Нейбърс например, са имали много малък или почти незабележим ефект върху крайния резултат. Аз лично смятах въпроса за съвършено прост: употребяваш качествено лустро и строго инспектираш. Лустрото на „Гифън“ се поръчваше от всички разумни икономи по онова време и ако този продукт се използваше правилно, човек можеше да е сигурен, че среброто му ще блести като най-добрите образци.