Александра Потър - Да започнем отначало

— Всъщност, ако ме извиниш, трябва да отида до тоалетната. — И преди да успее да насочи лампата за разпит в лицето ми и да изтръгне ноктите ми с клещи, безцеремонно я напускам.

Втурвам се в дамската тоалетна, за да потърся убежище и откривам, че има дълга опашка. И Фиона е тук.

— Какво правиш? — усмихвам й се, радостна че я виждам.

— Просто трябваше да избягам за няколко минути. Бях отрупана с внимание — муси се тя. — А и пийнах толкова много от тези коктейли, че ще се напишкам. — Тя кръстосва пръсти за заклинане. — Боже, дано побързат!

Гледам двете кабинки. На едната има надпис „Не работи“, а зад вратата на другата се чуват женски гласове.

— О, на Бали беше приказно… Ще накарам тати да купи вила там… искам да покажа бижутата си…

Фиона надава ухо и свива вежди.

— Я, чакай, чуваш ли? Това не е ли…?

Неочаквано вратата се отваря и рояк блондинки се измъква от кабинката, смъркайки подозрително и бършейки носовете си.

— Пипа! — възкликва Фиона с удивление.

Една от загорелите блондинки, облечена в някаква дизайнерска етнодреха, която струва цяло състояние, се обръща и за част от секундата настъпва пауза, през която тя сякаш се опитва да се намести, след което цъфва в усмивка.

— Фифи, скъпа! — следва истинско шоу, при което уж лепва две звучни целувки „мляс-мляс“, на всяка от двете й бузи.

— Какво правиш тук? — пита Фиона и я гледа подозрително.

Като хваща мънистата на огърлицата около врата си, Пипа отново грейва с фалшивата си усмивка.

— Тук съм с няколко приятелки и татко, ще вечеряме. Татко е член на клуба — подчертава високомерно и забелязвам, че ме оглежда отгоре до долу и се чуди как по дяволите и аз съм попаднала тук.

— Мислех, че си на Бали — казва Фиона, все още нищо неразбираща.

— Току-що се върнах, тъкмо щях да ти се обадя, първото нещо… — Неочаквано забелязва Талула, която се подава от чантата на Фиона. — Бебчето ми! — започва да писука. — Толкова липсваше на мами! Бедната ми душица! А мами липсваше ли ти?

Виждам как Фиона настръхва и притиска животинчето към себе си.

— Тя е добре — произнася едва чуто.

— Я, чакай малко, къде е яката й с кристали Сваровски?

— Прекалено я стягаше, нараняваше трахеята й. Кученцата се нуждаят от по-тесни, найлонови каишки, трябва да има достатъчно място да пъхнеш два пръста под нея…

Докато Фиона говори, Пипа я гледа изумена, но не защото знае толкова много за кучетата, а защото е дръзнала да й противоречи.

— Кой каза? — сумти тя.

— Аз направих много проучвания в Интернет… — като забелязва очевидното недоволство Пипа, увереността на Фиона се изпарява, тя става нервна и започва да заеква… — и си купих… тази книга…

— Повече няма да имаш нужда от нея — казва остро Пипа, а Фиона подскача. — Опасявам се, че си загубила времето и парите, тъй като още сега ще си взема Талула вкъщи, веднага. — Обръщайки се към своята банда блондинки, тя върти очи и съска през зъби: — Моля ви се, оставяш домашния си любимец при някакви хора, а на тях не може да се разчита.

Но е казано достатъчно високо, за да го чуя аз, и чувствам как яростта ми се надига като вулкан пред изригване. Никой не е гледал Талула по-добре от Фиона. Признавам, първоначално бях притеснена, особено след историята с акито, но тя обожава кучето и то й отговаря със същото.

Виждам как паниката изкривява лицето на приятелката ми.

— Но ти не можеш да я вземеш — почти проплаква тя.

— Какво? Ти ли ще ми кажеш, че не мога да взема собствено си куче?

Фиона изглежда шокирана от собственото си избухване.

— Не, не е така, просто… всичките й играчки и вещи са в апартамента ми.

Пипа въобще не й обръща внимание.

— Мами липсваше на малкото ми бебче, нали…? — тя гука, върти се и се навежда да целуне Талула… — На нея не й трябват боклуци и найлонови нашийници, нали…?

Талула обаче, която през цялото време стои кратко и добре защитена в чантата на Фиона, има други идеи. Като вижда как начервените устни на Пипа приближават, тя неочаквано показва зъбките си и се опитва да я ухапе.

При което целият ад се изсипва от небесата.

— Ааааа! — Пипа отскача назад и крещи. — Тя ме ухапа! Шибаното куче ме ухапа! — Лицето й се изкривява. — Ще ми изтече кръвта! Знам, че кървя! О, боже, ще ми остане белег за цял живот! Никога повече няма да мога да отида на парти! — виейки и клатушкайки се, тя се втурва към огледалото, където приятелките я заобикалят да я утешават и обменят тревожни погледи.