Ю Несбьо: Спасителя

— Не мога — отскубна се тя.

Хари тутакси съжали и вдигна отбранително длани:

— Поне ми обещай, че оттук няма да купуваш нищо, и се махам. Става ли?

Тя пак наклони глава на една страна. Тънките й обезкървени устни се разтеглиха, сякаш намираше нещо забавно в създалата се ситуация.

— Да ти кажа ли защо не мога да сляза на „Плата“?

Хари зачака.

— Защото хлапето ми е там.

Стомахът му се сви.

— Не искам да ме вижда в това състояние — продължи жената. — Чаткаш ли, полицайче?

Хари се вгледа в упоритото й лице, докато се мъчеше да измисли какво да й отговори.

— Весела Коледа — пожела му иронично тя и му обърна гръб.

Хари пусна цигарата в покафенелия дребнозърнест сняг и тръгна. Искаше да приключи възможно по-скоро е неприятната задача. Не гледаше хората, с които се разминаваше. Те също не вдигаха очи към него. Вървяха, забили поглед в леда, все едно ги глождеше гузна съвест, все едно се срамуваха, че са граждани на една от най-щедрите социалдемократични държави на света.

„Защото хлапето ми е там.“

На булевард „Фреденсборг“, до Дайхманската библиотека, Хари спря пред номера, написан върху плика в ръката му. Отметна глава, фасадата на сградата, боядисана в сиво и черно, явно бе ремонтирана скоро. Сбъднатата мечта на всеки художник на графити. По някои от прозорците вече висеше коледна украса. Мека жълта светлина струеше от привидно топлите спокойни домове. А може би наистина са топли и спокойни, насили се да се убеди Хари. Насили се, защото няма как дванайсет години да работиш в полицията, без да прихванеш задължителната за служителите на реда предубеденост към човешката природа. Все пак трябваше да му се признае, че се старае да дава отпор на мизантропската си нагласа.

Намери името на звънците, затвори очи и се помъчи да измисли как да се изрази най-подходящо. Никакъв резултат. Гласът й продължаваше да го смущава:

„Не искам да ме вижда в това състояние…“

Хари се отказа. Нима има начин да съобщиш печална вест подходящо?

Натисна с палец студеното метално копче. От вътрешността на сградата се разнесе звънене.

Капитан Юн Карлсен пусна звънеца, остави тежките найлонови торби на тротоара и вдигна поглед към фасадата. Мазилката на сградата, все едно преживяла обстрел с лека артилерия, се лющеше на едри парчета, а дъски заместваха прозорците на обгорял от пожар апартамент на първия етаж. Първоначално капитанът се обърка и подмина синята жилищна сграда, където живееше Фредриксен: всички фасади на улица „Хаусман“ изглеждаха досущ еднакви, сякаш студът е изсмукал от тях и последната капка цвят. Едва при къщата с надпис „Западния бряг“ разбра, че трябва да се върне назад. На стъклената врата към двора имаше пукнатина с формата на буква V. Знакът на победата.

Юн се загърна в шубата си, доволен, задето униформите на Армията на спасението са от дебела чиста вълна. След като завърши Офицерската школа, следваше да получи нова униформа, но в складовете на Армията не се намери подходящ размер за Юн. Затова му отпуснаха плат и го изпратиха при шивач, който издуха облак цигарен дим в лицето му и заяви, без Юн да го е питал, че не смята Исус за свой спасител. Независимо от убежденията си шивачът свърши чудесна работа и Юн му бе много благодарен, защото за пръв път му се случваше да носи удобна дреха. Повечето му познати твърдяха, че униформата не му стои по мярка главно защото ходи прегърбен. А минувачите, видели го да върви по „Хаусман“ същия следобед, вероятно си обясняваха приведената му фигура с ужасно студения декемврийски вятър, който подмяташе ледени иглички и замръзнали отпадъци по тротоарите и по натоварените булеварди. Според близките на Юн обаче той вървеше прегърбен, за да тушира внушителния си ръст и да се доближи до по-ниските от себе си. Ето сега например той отново се наведе и пусна монета от двайсет крони в кафява картонена чашка в мръсна, разтреперана ръка.

— Как си? — обърна се Юн към просяка с вид на безформен вързоп, изхвърлен на тротоара.

Кръстосал крака, клетникът седеше върху опърпан кашон и мръзнеше в снежната виелица.

— Чакам на опашка за метадонова терапия — отговори той с беззвучен и отсечен глас.

Думите му прозвучаха като несполучлива декламация на наизустен псалм. Просякът се взираше в коленете на Юн.

— Защо не се отбиеш в кафенето ни на улица „Юрте“? — предложи капитанът. — Там ще се постоплиш, ще ти дадат топла храна…

Останалата част от думите ми се изгубиха в ръмженето на автомобилите, защото светофарът светна зелено.