Ю Несбьо: Спасителя

Миризма. Под клепачите му се занизаха безброй картини. На петнайсет години е, седи в коридора на болницата във Вуковар и чува как майка му реди шепнешком молитва до апостол Тома, закрилника на строителите, и до Господ да пожали съпруга й. Чува бумтежа от обстрела на сръбската артилерия, разположена до реката, и писъците на оперираните в родилната зала. Впрочем вътре нямаше бебета, защото от началото на обсадата жените престанаха да раждат. Понеже в болницата работеше като момче за всичко, той се научи да игнорира и писъците, и артилерийските изстрели. Но не и миризмите. Най-силно усещаше една особена миризма, просмукала се дълбоко в ноздрите му. При ампутация хирурзите режеха месото до костта и за да не умре пациентът от кръвозагуба, използваха своеобразен поялник да изгорят артериите и те да се затворят. Мирисът на изгоряло месо и на кръв не можеше да се сбърка с друг.

В коридора излиза лекар и подканва него и майка му да влязат. Двамата се приближават до леглото на баща му. Не смее да го погледне. Взира се упорито в голямата покафеняла ръка на баща си, впила се в дюшека, сякаш се мъчи да го разкъса на две. А това е по силите му, защото баща му се славеше като мъжът с най-силните ръце в града. Извиваше железни прътове. След като зидарите приключат с работата си, на строителната площадка отиваше баща му, хващаше с големите си ръце краищата на арматурните железа, стърчащи от отливката, и с бързо, старателно заучено движение ги огъваше и ги съединяваше. Бе виждал как работи баща му; все едно изстисква парцал. Още никой не бе изобретил по-ефективна машина от бащините му ръце.

Стиска очи, когато чува гласа на баща си, променен до неузнаваемост от болка и отчаяние.

— Изведете оттук момчето! — крещи той.

— Той сам поиска да…

— Изведете го!

После гласът на лекаря:

— Кървенето спря, започваме!

Някой го хваща под мишниците и го вдига на ръце. Той се мъчи да се съпротивлява, но е толкова малък и лек. Усеща миризмата на изгорено месо и кръв.

Последно чува как лекарят казва:

— Дайте триона.

Вратата зад него се хлопва и той се свлича на колене. Продължава молитвата на майка си. Спаси го, Господи. Пощади го, пък макар и осакатен. Бог има властта да прави чудеса, стига да поиска.

Усети, че някой го гледа, отвори очи и се върна към реалността на парижкото метро. На отсрещната седалка жена със стегнати челюсти и изморен, отвеян поглед отмести очи от него. Секундарната стрелка на часовника му се местеше, докато той си повтаряше наум адреса, за да го запомни. Опипа китката си. Пулсът му е нормален. Усещаше главата си малко олекнала, но бистра. Не го побиваха студени тръпки. Не се потеше. Не изпитваше нито страх, нито радост. Не се чувстваше напълно спокоен, но не се и тревожеше. Мотрисата намали. Станция „Шарл дьо Гол — Етоал“. Погледна жената, преди да слезе. Тя го бе огледала доста подробно, но дори и да го видеше същата вечер, едва ли би го разпознала.

Стана и пое към вратата. Спирачките изсвириха тихо. Дезодорант за тоалетна и урина. И свобода. И тя като миризмата не се възкресява в човешката памет. Вратите на мотрисата се разтвориха.

Хари слезе на перона, вдиша топлия въздух и огледа бележката с адреса. Чу как вратите се затвориха зад гърба му и усети лек полъх при потеглянето на влака. Тръгна към изхода. Рекламно пано над ескалатора го осведоми как да пребори грип или настинка. Сякаш в отговор Хари се изкашля, бръкна в дълбокия джоб на вълненото си палто и напипа кутия цигари под плоската бутилка и кутийката с млечни бонбони.

Цигарата заподскача в устата му, докато излизаше през стъклената врата, оставяйки зад гърба си необичайната влажна топлина в подземието на Осло. Изкачи стълбите и се озова в съвсем естествения за декември студ и мрак в норвежката столица. Инстинктивно се сви във връхната си дреха. Намираше се на площад „Егер“ — там се събираха пешеходните зони в сърцето на Осло, ако изобщо можеше да се твърди, че през този сезон градът има сърце. Търговците държаха магазинчетата си отворени и в неделя, защото наближаваше Коледа, затова на „Егер“ гъмжеше от забързани минувачи, които влизаха или излизаха от скромните четириетажни офис сгради наоколо. Хари прекоси площада, но се сети, че трябва да купи подарък за Бярне Мьолер — на другия ден човекът напускаше Главното управление в Осло. Шефът на Хари — неговият най-влиятелен закрилник в полицията — най-сетне се престраши да осъществи житейската си мечта за по-непретенциозна кариера и по-малък град. От следващата седмица Мьолер започваше работа в Берген като старши спецразследващ в местната дирекция. А това на практика означаваше, че Мьолер ще си прави каквото си иска до пенсионирането си. Чудесно, но защо в Берген? Дъжд и влажни планини. Мьолер дори не е родом оттам. Хари харесваше шефа си, но често не го разбираше.