Ю Несбьо: Спасителя

Клозетът се намираше на малко възвишение зад плевника, далеч от останалите постройки. Силуетът му постепенно порасна пред погледа й. Разкривената барака, построена от небоядисани дъски — деформирани, напукани и посивели от старост — нямаше прозорци, само отвор с формата на сърце, за да се проветрява. Най-сериозния недостатък на клозета обаче беше невъзможността да разбереш има ли някой вътре.

Незнайно защо я обзе усещането за чуждо присъствие.

Изкашля се. Очакваше да чуе „заето“, ако някой е влязъл преди нея.

От едно дърво в гората литна сврака. Не се чуваше нищо.

Качи се по каменните стълби. Хвана дървеното кубче — то беше дръжката на вратата — и го дръпна. Срещу нея зина тъмнина.

Отдъхна си. До клекалото имаше фенер, но реши да не го пали. Махна капака на тоалетната, затвори вратата и сложи райбера. Вдигна нощницата, свали си бикините и седна. Сякаш й се причу нещо. Не беше нито диво животно, нито сврака, нито насекомо с променен през нощта глас. Някой сякаш се шмугна бързо в избуялата трева зад клозета. Урината потече и заглуши звука отвън. Сърцето й заби учестено.

Не бързаше да се изправи. Вдигна бикините си, докато се ослушваше в мрака. Чуваше се само леко шумолене от дърветата. Кръвта пулсираше в ушите й. Изчака сърцебиенето да се уталожи, откачи райбера и отвори вратата. Застаналата на прага фигура запълваше целия отвор. Явно бе се спотаил на стълбите. Само след секунда я просна на седалото, затвори вратата и легна върху нея.

— Ти? — прошепна тя.

— Да, аз — отвърна той с неузнаваем, разтреперан и дрезгав глас.

Очите му проблеснаха в мрака, когато захапа долната й устна до кръв, а ръката му дръпна бикините й. Тя лежеше като парализирана под острието на ножа, който гореше по кожата на врата й, докато той удряше слабините си в нейните още преди да е събул панталона си подобно на разгонено псе.

— Гъкнеш ли, ще те накълцам на парчета! — процеди той.

Тя не издаде нито звук — беше само на четиринайсет и вярваше, че ако затвори очи и се съсредоточи, ще види звездите през тавана. Бог има властта да върши такива неща, стига да поиска.

Той оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на мотрисата. Опитваше се да разбере къде се крие тайната. Но над червената си вратовръзка виждаше съвсем обикновено, безизразно лице с очи и коса, които на фона на стените в тунела между станциите „Курсел“ и „Терн“ изглеждаха черни като вечната нощ в парижкото метро. На коленете му лежеше вестник „Монд“. Прогнозираха снеговалежи, но над мотрисата улиците на френската столица все още лъщяха голи и студени под гъста ниска облачна пелена. Ноздрите му се разшириха и той вдиша слабия, строго специфичен мирис на влажен цимент, човешка пот, обгорен метал, одеколон, тютюн, мокра вълна и жлъчна киселина. Независимо колко се стараеха чистачите, така и не успяваха да отмият или прогонят тази упорита миризма от седалките.

Въздушната струя от идващия насрещен влак раздруса стъклата. Бледи светли правоъгълници изместиха за малко мрака. Той повдигна ръкава на палтото си и погледна часовника — „Seiko SQ50“. С него един клиент му изплати част от хонорара. По стъклото над циферблата вече се забелязваха резки и той се съмняваше дали не е менте. Седем и петнайсет. Неделя вечер. Вагонът бе едва на половина пълен. Огледа се. Както обикновено, голяма част от пътниците спяха по седалките. Особено през почивните дни. Жителите на Париж изключват, затварят очи и ежедневното им пътуване се превръща в безпаметен, изпълнен с вакуум отрязък от време, а червено-синята отсечка на картата със станциите представлява своеобразна свързваща линия от работата към свободата. В един вестник прочете за мъж, който цял ден се возил в метрото със затворени очи, от първата до последната станция и обратно. Чак при вечерната проверка на вагоните от служителите в депото разбрали, че е мъртъв. Вероятно човекът съвсем умишлено е слязъл в катакомбите на парижкото метро с намерението спокойно да измине в този бледожълт ковчег синята линия, свързваща живота с отвъдното.

Самият той се бе запътил в противоположна посока. Към живота. Оставаха му само две задачи: тазвечерната и една в Осло. Последната задача. После щеше да напусне катакомбите завинаги.

Преди вратите на „Терн“ да се затворят, зави предупредителна аларма. После мотрисата набра скорост.

Затвори очи и се помъчи да се представи другия мирис. На тоалетен освежител за въздух, на топла урина. Мирисът на свободата. Вероятно майка му, учителка по професия, имаше право: човешкият мозък има способността да възстановява подробно спомени в картини, но не и в миризми.