Ю Несбьо - Спасителя

Докато Рикард говореше, погледът й се плъзна над събралото се множество от познати лица. Някой ден тя щеше да омъжи за момче от Армията на спасението, а после щяха да командироват двамата в друг град, в друг район. Но те щяха да се върнат в „Йостгор“ — Армията го купи и отсега нататък имението се превърна в мястото, където ще прекарват летата си.

Встрани от множеството, на стълбите пред къщата, момче с руса коса милваше котка, настанила се в скута му. Усети как то я погледна, но успя да отмести погледа си, преди да го е разкрила. Само с него не се бе запознала. Знаеше името му: Мадс Гилстрюп, внук на предишните стопани на „Йостгор“. Мадс беше с няколко години по-голям от нея, а семейството му се славеше като богаташко. Струваше й се много симпатичен, но и доста самотен. Какво всъщност правеше той при тях? Пристигна снощи. Цяла вечер обикаля наоколо с намръщено лице, без да заговори някого. На няколко пъти обаче тя усети погледа му върху себе си. Тази година всички я зяпаха. Нещо ново.

Роберт я откъсна от мислите й. Сложи нещо в ръката й и прошепна:

— Ела в плевника, когато генералското отроче приключи. Искам да ти покажа нещо.

Роберт стана и тръгна, а тя погледна какво е пуснал в шепата й. Едва се сдържа да не изкрещи. Закрила уста с ръка, пусна пчелата в тревата. Насекомото още мърдаше, но нямаше нито крачета, нито крилца.

Най-сетне Рикард завърши речта си. Тя видя как нейните родителите се оттеглят на масите за кафе заедно с майката и бащата на Роберт и Юн. И двете семейства се смятаха за част от така наречените „силни фамилии“ в енориите си в Осло и тя знаеше, че я държат под око.

Тръгна към клозета. Едва когато зави зад ъгъла и изчезна от полезрението им, се втурна право в плевника.

— Знаеш ли какво е това? — попита Роберт с мутирал глас, а очите му се смееха.

Легнал в сеното, той дялкаше корен на дърво със сгъваемото си ножче, което неизменно носеше затъкнато в колана си. Вдигна дървото, за да види и тя какво е измайсторил. Беше виждала такова нещо само на рисунка. Надяваше се сумракът в плевника да му попречи да забележи руменината по лицето й.

— Не — излъга тя и седна до него в сеното.

Той отново я стрелна с предизвикателния си поглед, сякаш знаеше за нея нещо, което дори самата тя не подозира. Без да свежда очи, тя се облегна на лакти.

— Мястото му е тук — мушна ръка той под роклята й.

Тя усети как твърдият корен се плъзга по кожата й и преди да успее да събере бедрата си, опря о бикините й. Горещият му дъх лъхна шията й.

— Недей, Роберт — прошепна тя.

— Направих го специално за теб — просъска той.

— Престани, не искам.

— Отказваш ми? На мен?

Дъхът й секна. Не съумя нито да отговори, нито да извика. Неочаквано от вратата на плевника долетя гласът на Юн:

— Роберт! Остави я, Роберт!

Тя усети, че той престана да притиска дървото към стиснатите й бедра. Извади ръката си, но остави дървото под роклята й.

— Ела при мен! — Юн сякаш говореше на непослушно куче.

Роберт се засмя и стана. Намигна й и излезе при брат си.

Тя също се изправи и изтупа сеното от дрехите си, едновременно успокоена и засрамена. Отдъхна си, задето Юн прекрати играта. Но се смути, защото той явно сметна, че не става дума за невинна закачка.

По-късно, по време на вечерната молитва на трапезата, тя се взираше жадно в кафявите очи на Роберт и поглъщаше с поглед устните му, от които се сипеха дума след дума. Изобщо не го слушаше, но се засмя в шепата си. Той беше полудял! А тя… какво й ставаше и на нея? И тя полудя. И се влюби? Да, точно така, беше влюбена. Но това влюбване не можеше да се сравнява с детските й увлечения от миналата и по-миналата година. Сега усещането беше по-силно, по-значимо и по-вълнуващо.

В леглото, докато се мъчеше да пробие с поглед тавана, отново я напуши смях.

Леля Сара изсумтя на сън и спря да хърка. Отвън се чу вой. Сигурно кукумявка.

Ходеше й се до тоалетната.

Никак не й се ставаше, но нямаше избор. За да стигне до клозета, се налагаше да мине по росната трева покрай плевника, тъмен и плашещ през нощта. Затвори очи, ала и това не помогна. Измъкна се от спалния чувал, мушна крака в сандалите и излезе на пръсти.

Бяха се появили няколко звезди, но с просветляването на небето на изток след около час щяха да изчезнат. Хладният въздух милваше кожата й, докато подтичваше, заслушана в непознати нощни звуци от насекоми, кротуващи през деня; от ловуващи животни. Рикард бе видял лисица в близката горичка. Дали животните, които скитат нощем, не са същите като денем, само дето издават различни звуци. Променят се. Менят си кожата, така да се каже.