Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Как се казваше? — попита Синята Метреса, която твърдо бе решила да изпразни солницата.

Не можах да си спомня. Споделих, че почти не помня имената на приятелите си от детството. Но не й разказах как тази моя особеност вбесяваше Айшин. И без друго Синята Метреса никога не ме питаше за бившата ми жена. Може би защото й бе писнало да слуша за брака на търговеца на зехтин. А може би защото бе от хората, които не питат за близкото минало, а за неизживяното детство. Казах й, че с прякорите се справям по-добре.

— Щом е така, измисли ми прякор — каза, когато най-сетне остави солницата.

— Вече си имаш — отвърнах. — Синята Метреса.

Замълча, но усетих, че й хареса.

Когато се събудих не беше до мен. Погледнах часовника — показваше 3:33. Беше на балкона. Изглеждаше бледа. Сякаш се бе събудила от страшен кошмар и не бе намерила смелост да заспи отново. Отпуснах се на съседния стол и запалих цигара. Парченцето пъпеш, което бе паднало под масичката, бе почнало да загнива. Около него се бяха струпали мравки. Докато те се трудеха, ние наблюдавахме безлюдната улица.

— Според мен момичето не те е предало — каза тя унесено. — Майка ти е разбрала от друго място. Защо да те предаде? Били сте комбина.

Влязох вътре и сипах по една голяма ракия. Тя не отпи, а само допря устни до чашата си. Не пиеше. Но не искаше да го показва, тъй като винаги се забъркваше с мъже, които пият. Погледнах лицето. Може би грешах. Не беше в стила й да подвежда хората. Вероятно все още дори не знаеше, че не обича алкохол.

— Може би е точно обратното — отговорих аз. Като свърша моята, ще изпия и нейната ракия. Стига да не остави червило по чашата. — Съучастието обвързва хората, но споразумението им е временно. Всъщност, ако си извършил престъпление заедно с друг човек, при първа възможност ще потърсиш начин да се отървеш от него. Или ти ще си заминеш, или той. Казват, че престъпникът се връща на местопрестъплението. Да, но не вярвам, че ще се върне при съучастника си.

— Благословен да си, професоре! Знаеш как да говориш — рече и остави чашата. Добре, че нямаше червило по нея. — Студентите обичат ли да те слушат?

— Ела някой ден с мен и ще разбереш.

— Ако някой попита коя съм, какво ще кажеш?

— Че учиш друга специалност и искаш да чуеш лекцията. Ще се хванат, толкова си млада — казах и я погалих по лицето. На приглушената светлина белегът не се виждаше. — Но, ако искаш, ще кажа, че си ми приятелка.

— Това ще бъде долна лъжа! — наежи се тя. — Нима мога да ти бъда приятелка? Две думи да разменят с мен и лъжата ще лъсне. Не зная нещата, които си говорите. Не съм учила в университет. А и на тази възраст няма за кога.

Понякога се съмнявам, че изобщо съзнава колко е млада.

— Приятелството изисква съвместимост. Може да се влюбиш в необразован човек, но не и да му станеш приятел. Щом си отвори устата, веднага ще проличи. Двамата трябва да са на едно ниво. Ние с теб не можем да сме приятели. Не можем да се оженим, нито пък да сме гаджета. Виждаме се уж по съседски, но объркахме нещата.

— Защо да не можем да сме гаджета?

Вместо отговор, малката ми любима — развълнувана и без червило, отпи голяма глътка от чашата. Сбърчи лице. Защо се насилва, щом не обича алкохол?

— В най-добрия случай можем да бъдем съучастници — рече и посегна към ядките, за да промени вкуса в устата си.

По улицата мина бяла кола с черни стъкла, от която гърмеше музика. Синята Метреса се наведе над перилата и изпсува с цяло гърло. Нежно я притеглих към себе си и я целунах. Бясната музика, която се носеше от колата, заглъхваше и най-накрая съвсем отзвуча. В тишината един забързан комар тайничко пикира. Вятърът спря и гадната миризма на боклук изпълни ноздрите ми. Синята Метреса приключи с ядките. Аз изпих ракията си и започнах нейната. Комарът отново атакува и аз плеснах с ръце във въздуха. Отворих длани. Бях го изпуснал.

— Притесняваш ли се, Су?

— Добре съм — изрепчи се Су. Все още стискаше учебника по английски.

— Да ти направя кафе с мляко и да се сгреем. Извади от шкафа две чаши — каза Мадам Лелче, като се опитваше да не обръща внимание на неканената си гостенка. Всъщност бе решила следващия път да измисли подходяща причина и да я върне от вратата, за да пресече завинаги пътя й към този дом. Но момиченцето беше толкова оклюмало, че пак не можа да го направи.

Су въздъхна. Не й се пиеше кафе с мляко в тази жега. Всъщност нямаше значение дали ще изпие една „скапана“ кола, или „скапано“ кафе с мляко. Напоследък беше модерно да се казва „скапан“. Зачеса кльощавите си крака и стана от креслото. Отвори стъклените вратички на бюфета в единия край на хола, присви очи и се вгледа. Колко много неща имаше тук: порцеланови чаши, чашки за ликьор, чаши за шампанско, стъклени чаши за вода, ръчно изработени пана, сребърни лъжици и множество извезани с дантела кутии, чието предназначение не можеше да определи. Хвърли едно око и хареса две бледолилави чаши с дръжки като бръшлян. Посегна и взе кръглата лакирана табла, която бе непосредствено зад чашите. В средата имаше красива рисунка. Застанал на дървена стълба, някакъв мъж с калпак и мустаци придържаше жена с рокля до глезените. Жената бе отпуснала глава на рамото на мъжа. Двамата сякаш бяха на някакъв планински връх, от който се откриваше прекрасна гледка. На фона се виждаше къща и сенчеста гора в преливащи нюанси на зеленото. Су обърна таблата, като че искаше да разбере какво се случва по-нататък. Но на гърба нямаше рисунка; в единия край с изящен шрифт бе написано „Вишняков“.