Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

18:57: Когато чу звънеца, хукна. Идваше три минути по-рано!

През това време Хигиен Тижен беше в кухнята и се опитваше да изчегърта варовика от дъното на чайника. Подсуши ръцете си в снежнобялата престилка и се запъти към вратата. Огледа учителя на дъщеря си от главата до петите. Беше спретнат и чист както винаги. Събу обувките си и нахлузи чифт чехли от кошницата до вратата. През това време майката и дъщерята го гледаха с респект. След това тримата влязоха в хола. Както всеки път, в единия край на правоъгълната маса госпожа Тижен бе приготвила всичко за урока. На бяла покривка бе сложила две бели порцеланови чинии с парченца кекс с кокосови стърготини. До тях бе наредила бели салфетки. Тетрадките с лилии бяха отворени, моливите старателно подострени, пепелникът също бе там. В този дом можеше да се пуши. Хигиен Тижен не смяташе дима и пепелта за мръсотия.

— Нали няма да е нелюбезно, ако продължа да чистя?

Всеки път питаше едно и също. Отвърнах с обичайния си отговор:

— Моля ви, госпожо Хигиен, вършете си работата.

В този момент от банята излезе новата домашна помощница. В едната си ръка държеше кофа с вода, а в другата — парцал на дълга дръжка. След нея с големия корем напред се появи Мерйем, преметнала през рамо снежнобяла хавлия като треньор по бокс или теляк. Заради неудобните чехли на краката си и двете жени се клатеха като патоци.

— Ти още ли работиш? — попитах я аз.

— Не, не — скочи Хигиен Тижен. — Още миналата седмица спря да работи, но без нейната помощ се оказах с вързани ръце. Та заедно измислихме някакъв вариант. Сега Мерйем обяснява кое как се прави. И госпожа Есма, да е жива и здрава, го изпълнява.

Когато чу името си, госпожа Есма, видимо недоволна от своя дял в чистенето, подаде ръка и апатично поздрави. След което трите жени се захванаха за работа и оставиха насаме учителя и ученичката му.

19:00: Докато Су приближаваше стола към масата, тревожно погледна ръчния часовник, прострян като бариера между тях.

Когато след края на урока се прибрах вкъщи, Синята Метреса все още не си беше тръгнала. Нещо повече, бе разопаковала няколко пакета и бе подредила нещата, които бяха в тях. Трябваше да си е вкъщи, за да приготви вечеря за търговеца на зехтин. Не се ровех в живота й, но бях наясно, че напоследък нещата между тях не вървят добре.

— Какво искаш за вечеря?

— Макарони — отговорих. В първия момент май искаше да ми възрази. Но реши, че и за нея ще бъде по-лесно. Докато аз варях макароните, тя приготвяше доматения сос с мащерка. Мисля, че затова ме обича. За разлика от мъжете в живота й аз искам от нея по-малко, отколкото може да ми даде. В отговор получавам много повече, отколкото искам.

Точно бяхме седнали на масата и някой звънна на вратата. Колко странно дете е тази Су. С учебник в ръка ми съобщи, че съм забравил да й дам домашно за събота и неделя. Синята Метреса я покани на масата. Тя не пожела да седне. Докато си говореха, избрах четири-пет упражнения доста над нейното ниво. Поне да има за какво да се притеснява.

— Значи не съм единствената съседка, запленена от красивото ви лице, господине — каза Синята Метреса, когато отново седнахме на масата.

— Стига глупости, тя е само дете.

— И какво от това? Децата не могат ли да се влюбват? На тази възраст хлътвах до уши. А ти не си ли се влюбвал като малък?

Почувствах се странно. Синята Метреса говореше за детството си сякаш ставаше дума за далечно минало. Между нея и Су имаше само единадесет години разлика.

— Защо мълчиш? Бил си влюбен като дете? — настояваше тя.

Да, естествено. Но не толкова, че да си спомням. Вярно, имаше едно момиче с лунички, с което ходех на училище. Проявявах интерес към нея. Но до днес не съм срещал друг човек, който толкова да обича да краде. Умираше да отмъква нещата на хората — било плодове от градината на съседите, било чехли, оставени пред вратата, гуми и моливи на съучениците си, и ги поделяше с мен. На път за училище отивахме при един обущар — стар мераклия; тя нахълтваше в работилницата му, от която лъхаше неприятна миризма, и докато аз си бъбрех с него, пълнеше джобовете си с подметки и гвоздеи. После, Бог знае защо, тайно ковяхме подметки по пейки, каси и врати. Един ден обаче каза на нашите. Баща ми не обърна внимание, но за сметка на това майка ми пое нещата от името на двамата и направи от мухата слон. След десет дни баща ми почина и първото ми престъпление отпадна от дневния ред.