Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Джелал въздъхна. Не отговори на близнака си. Беше си такъв по характер — или се сдържаше, или преминаваше всички граници.

— Ако искаш да затворим салона! Ако се притесняваш да подстригваш коса срещу гроба на светеца, можем да си отворим фризьорски салон на друго място.

— Я стига! — засмя се Джелал. — Ти май ме бъркаш с четката с кокалената дръжка.

— Дебелите с чаршафите! Дебелите с чаршафите! — извика Су и сякаш бе кукувичка на часовник, която подава глава през прозорчето и отново бързо се прибира обратно. Беше седнала на последната седалка до прозореца в училищния микробус, който оставяше децата по домовете им. Пред нея седяха две момчета със заредени с леблебия пистолети и стреляха по цели, които тя посочваше.

Двете жени с фереджета, които привлякоха погледа на Су, вървяха по средата на двулентовото платно и тъй като се опитваха да пресекат улицата, цялото им внимание бе насочено към минаващите автомобили. Училищният микробус, в който децата весело се закачаха и можеха да проглушат ушите на човек, мина зад тях и те не забелязаха прелитащите със свистене леблебии. Момчето, което бе пропуснало целта, отстъпи мястото си на своя съученик, а през това време Су вече бе набелязала нов обект:

— Човекът с кучето! Човекът с кучето!

Една леблебия попадна в качулката на спортно облечен мъж. Но кучето му — порода териер, не бе късметлия като него. Огледа се и понеже не можа да разбере откъде летят леблебиите, които го улучваха по главата и опашката, започна да лае в различни посоки. Хукна след микробуса, колкото му позволяваше каишката. След това спря, безпомощно изквича и изчака стопанина си. Вероятно една от леблебиите го бе уцелила по окото, защото непрекъснато мигаше. „Уау“, извика стрелецът, доволен от попадението. Сега вместо „Супер!“ казваха: „Уау!“

В този момент трите момичета с конски опашки, които винаги сядаха отпред и се държаха свойски с шофьора сякаш бяха приятели от години, и непрекъснато го караха да им пуска касети с поп музика, се обърнаха и погледнаха с укор съучениците си. Су не им обръщаше внимание. Щом се разчу, че е хванала въшки и си подстрига косата, веднага бе отцепена от света на момичетата, към който и без друго й бе трудно да се приобщи. Налагаше се да бъде с тях единствено в съблекалнята преди и след часовете по физическо възпитание. Държеше се с тях, все едно че ги няма и очакваше същото в замяна. Седнали една до друга на пейките в тясната съблекалня, момичетата се пръскаха дезодоранти и докато обуваха чорапогащниците си, се споглеждаха многозначително, говореха закодирано, за да покажат на Су, че не е желана. Момчетата обаче не бяха такива. Смятаха въшлясването за нещо обикновено.

Надвеси се от прозореца и се изплези на териера. Но тъкмо преди да седне на мястото си, съзря мъж с дълга коса и брада, който обикаляше около кофата за смет недалеч от тях. Ловко вадеше тенекиени кутии и ги слагаше в дисагите, които бе преметнал през рамо. От време на време спираше, сякаш чуваше странен глас от кофата, който му задаваше трудни въпроси, и се почесваше по главата. Беше облечен със скъсан гащеризон с петролен цвят, а на главата си носеше виненочервена барета. През дупките на гащеризона се виждаха мръсните му крака.

— Клошаря! Клошаря! — извика Су.

Момчето, което пое поста до прозореца, нагласи леблебиите и духна с всичка сила в хартиената тръба. Ала мъжът заряза боклуците и с инстинкт на животно, досущ като жертвите, които, преди да бъдат застреляни, се смеят в очите на убийците си, отвори уста, улови във въздуха леблебиите, които летяха към него, и ги погълна. Сложи ръка на сърцето си все едно благодареше и отново зяпна за втора порция куршуми. Като видя, че леблебиите закъсняват, нетърпеливо потрака с пожълтелите си зъби. Момчето, което седеше до прозореца, ужасено се отдръпна и скри пистолета. През това време Су стоеше залепена за стъклото и с ококорени очи гледаше странния мъж, който никак не приличаше на хората, които познаваше.

Когато момичето тресна вратата и си тръгна, Сидар се почувства нищожен. Изчака до вечерта с надеждата, че ще му прости и ще се върне. Накрая, като видя, че чака напразно, закачи каишката на Габа и двамата се понесоха по улиците.

За двайсет минути изминаваха разстоянието до арменското католическо гробище. От всички гробища в града, най-много харесваше тези. За да може Габа да влезе, избута докрай красиво декорираната врата, която не даваше и най-малка представа за светлото пространство, скрито зад нея. Както винаги, пазачът измърмори неодобрително. В началото бе подозрителен към всяка тяхна крачка, но с времето се примири и реши, че кльощавият младеж е просто особняк, който никому не пречи.