Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Джемал не бе куражлия, но сега бе обърнал три големи бири и реши, че след като може сам да се захване с нова работа, ще успее да тегли един бой на онези вътре. Измъкна от боклуците една счупена закачалка и потъна в градината. Мина покрай коприненото дърво и с един отскок се оказа на балкона. Както предполагаше, вратата бе леко открехната. Нахълта вътре, втурна се към мъжа, който стоеше до свещта и… мигновено пусна закачалката.

В същото време другият, видял решимостта на внезапно нахълталия нападател, грабна уреда за коламаска и скочи. Джелал не беше куражлия. При други обстоятелства сърцето му щеше да се пръсне, но ето, че и той бе обърнал три големи чаши бира. Ала за разлика от близнака си, може би защото под въздействието на алкохола рефлексите му бяха позабавени, въпреки че в последната секунда разбра кой е човекът в тъмното, не успя да спре навреме. Когато командата „Недей!“ застигна дясната му ръка, вече беше късно. Уредът за коламаска се стовари върху рамото на Джемал, а копчето за регулиране на температурата изхвърча във въздуха.

Близнаците бяха на десет години, когато баща им се върна от Австралия, за да ги отведе със себе си. С трепет и вълнение слушаха мъжа, на когото се възхищаваха. Разказваше им как е работил усърдно, че е спечелил много пари и ето сега е дошъл, за да вземе семейството си в страната на прогреса. Там ги очаквала къща с цвят на варена царевица, а в градината имало люлка от гума на автомобил. Близнаците слушаха баща си и не мръдваха от скута му, а през това време майка им подреждаше багажа. Вещите, които не можеха да вземат, раздаде на приятели и роднини и дълго се сбогува с всички съседи.

Един ден преди да заминат, Джемал и Джелал се въртяха неспокойно на постланите на пода завивки. От вълнение не можеха да заспят. Баща им влезе в стаята. Погали ги по главите и извади от джоба си една снимка. На нея наистина се виждаше голяма жълта къща. Отпред, точно както той разказваше, имаше малка градина и люлка. И на люлката седеше пълна жена с грейнало в усмивка лице. Червената й коса бе сплетена на дебела плитка и захваната на кок зад врата. „Нали е красива?“ — попита ги баща им. Близнаците срамежливо кимнаха в знак на съгласие. Не приличаше на жените, които бяха виждали досега, особено пък на майка им. Баща им прибра снимката в джоба си и пак ги погали. „Ние тримата заминаваме утре — каза той. — А майка ви засега ще остане тук. Като се настаним, ще дойдем да вземем и нея.“

Въпреки крехката си възраст и огромното възхищение, което изпитваха към баща си, още в същия миг и двете деца разбраха, че това е лъжа. По-късно, когато останаха сами, не обелиха и дума по този въпрос. И двамата се престориха, че не са чули. А когато най-сетне успяха да заспят, им се присъни червенокосата жена. Сутринта, като се събудиха, не бяха сигурни дали наистина бе дошла, или не.

— Навремето бях толкова впечатлен от думите на баща ми…

Джемал бе коленичил и докато говореше на близнака си, търсеше копчето за регулиране на температурата.

— Онази голяма страна, красивата жена… — каза умислен Джемал. — Заради това продадох майка си. Долен човек съм аз. Замених своята майка, която ме е родила, кърмила и отгледала за хубавата къща. С времето човек става материалист или пък животът го прави такъв. Но как едно дете може да е меркантилно?

На следващия ден отпратиха майка си по някаква причина. Когато се убедиха, че се е отдалечила достатъчно, тримата натовариха куфарите в багажника.

— Но ти не постъпи така. Не продаде майка ни заради охолството — рече Джемал, а в това време брат му се пъхна под един стол и извади копчето за регулиране на температурата. — Ти не продаде душата си. Не продаде човешкото в себе си. Плю на богатството и скочи от колата. Върна се заради мама. Искаше да накараш и мен да се върна. Само как тичаше след нас. Години наред не можех да забравя тази сцена. Как викаше да спрем… чак до края на селото тича след нас.

Джемал извади от джоба си носна кърпичка. Сгъна я на две, четири, осем, шестнайсет, като при всяко сгъване дълго издухваше носа си в нея. През това време дойде токът. Джелал изтича до кухнята и донесе вода. Преди да подаде чашата, капна пет капки лимонова есенция.

— Благодаря ти — каза Джемал.

— Беше ми се изхлузила обувката — отговори Джелал.

Джемал се терзаеше, че все още изпитва болка, гледаше с невиждащи очи пламъка на свещта и се опитваше да осъзнае това, което бе чул.

— Беше ми паднала обувката — повтори Джелал. Всъщност искаше да замълчи. Ала устата му говореше, без да го пита. Да не беше изпил поне третата бира.