Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

— Каквоо поо дяяволите глеедаш, браатле? — попита мъжът, провлачвайки думите. Джелал не знаеше какво да отговори и се сконфузи. Точно в този момент сервитьорът застана до него.

— Бъди търпелив, братле — каза, без да погледне клиента дори за миг. Очите му шареха пред заведението и оглеждаха хората, които се разхождаха напред-назад. — Не пречи на никого. Днес е малко притеснен.

Бирата бе достатъчно студена. А картофите бяха ужасни. Плуваха в кетчуп и майонеза. Джелал нямаше нищо против майонезата, но ненавиждаше кетчуп. Ядоса се, че не каза на сервитьора предварително. Промени позата, в която седеше. Обърна се настрани, така че да гледа не към масата по диагонал, а към тази, която бе вдясно от него.

Точно там седяха четирима доста яки мъже. Единият бе вдигнал палеца на дясната си ръка, сякаш се опитваше да спре някой на автостоп, и така си стоеше. Огромният му гърбав нос му придаваше доста страховит вид. За да получи одобрението на другите, всеки път завършваше изречението с „нали така“. Отпи една голяма глътка от бирата си и след като избърса с длан пяната, която бе полепила на мустаците му, укорително каза:

— Какво има? Защо мълчите? Отива ли ни да избягаме? Не ни отива, нали така? — грабна омазания със соса от кренвиршите тъп нож и го сложи в средата на масата. — Казахте да се обзаложим, е, хайде! Аз не се обзалагам току-така за бутилка вино и три капачки от безалкохолно. Ако аз загубя облога, преди да си тръгна, ще оставя на масата половината си пръст. Но ако вие загубите, ще се наложи да клъцна вашите пръсти, нали така?

Вероятно смяташе, че ножът, който преди малко сложи на масата, не хваща око, защото извади от джоба си малко ножче, разтвори го с демонстративна ловкост и го остави пред себе си. След това отново вдигна нагоре палец и млъкна. Докато останалите притеснено гледаха вдигнатия пръст, който той навираше в очите им, атмосферата ужасно се нажежи.

Да беше някой друг път, както и да е. Джелал щеше да се подразни от данданията и да си тръгне. Ала днес много му се пиеше. Въпреки пиянските подмятания на мъжа с лилавите торбички под очите, кетчупа върху картофките и пръста, който навяваше мисли за насилие, продължи да седи и да пие.

Тъй като не бе свикнал да пие, преди да преполови втората бира, очите му кървясаха. Втренчи се в лекетата на прокъсаната тук-там покривка и тъжно въздъхна. Защо неговият близнак бе толкова различен? Нямаха ли някакви допирни точки? И след като бяха толкова различни, защо все още работеха заедно? Когато изпи и третата бира, реши да каже на Джемал, че вече е време всеки да тръгне по своя път.

Днес привечер щеше да бъде първият урок на Су по английски език. Бяха се разбрали за 19:00 часа. Погледна часовника със светещи стрелки, който баща й й бе подарил за рождения ден. Показваше 16:35. Имаше още много време. Разходи се притеснена из къщи; всичко наоколо беше бяло. Тъй като майка й отново не бе мигнала цяла нощ, преди час не издържа и си легна.

Отвори прозореца и погледна децата, които си играеха на улицата. Макар да ги наблюдаваше с интерес, и през ум не й минаваше да бъде сред тях дори да можеше. Като единствено дете в семейството нямаше приятел извън училище, както и сродна душа у дома, и тъй като бе възпитана подобаващо, но далеч не бе толкова хрисима, колкото се очакваше, търсеше начин да направи нещо нередно и гледаше игрите на връстниците със стаена омраза. С досада затвори прозореца. Разходи се напред-назад из къщи, като внимаваше да не вдига шум, след което, без да се замисли, открехна външната врата. Не беше забравила близостта, покълнала между нея и жената отсреща в деня, когато хвана въшки и подстрига косата си. Много добре знаеше, че не може да напуска Двореца на бълхите, като изключим ходенето на училище. Само че отсрещният апартамент не се броеше за „навън“.

И направи нещо, което никога досега не бе правила — натисна звънеца на отсрещния апартамент. Отвътре не се чу никакъв глас. Изчака малко, звънна втори път, но този път по-настоятелно. Тъкмо щеше да се откаже, когато вратата на апартамент №10 бавно се отвори.

Джемал се ядоса, че Джелал не се върна и веднага щом изпрати последния си клиент, каза на помощниците си да затворят салона и хукна навън. Привечер се бе захладило и му дойде доста добре. Поразходи се петнайсет минути из навалицата и без да знае накъде върви, се шмугна в една пресечка, където бяха наредени пет съвсем еднакви бирарии. Допи му се бира, макар да нямаше такъв навик. Хареса си едно от заведенията и влезе. Имаше доста народ. Избра масата, която бе най-близо до вратата. Поръча бира и пържени картофки на сервитьора със съсухрено лице и хлътнали бузи, който явно никак не бе доволен от работата си и умът му бе зает с друго. Докато чакаше, видя един доста мургав мъж, който се бе свлякъл върху масата по диагонал на неговата. Торбичките под очите му бяха в три различни нюанса на лилавото. Без да откъсне дори за секунда очи от Джемал, мъжът извика сервитьора и въпреки че дъхът му ужасно вонеше на алкохол, прошепна в ухото му: