Елиф Шафак - Дворецът на бълхите

Тази вечер чаках Синята Метреса. Беше напръскала навсякъде срещу буболечки. Попита ме дали може да остане при мен, докато апартаментът й се отмирише. Отговорих й, че съм любител на буболечките. Тя се засмя. Когато видя синьото сирене и чинията със сьомга, лицето й засия от радост.

— Забогатявам — казах аз. — Тази сутрин се отби Мерйем. Изпратила я жената от апартамент №9. Искала да преподавам уроци по английски на дъщеря й. Досега никога не бях ходил у тях. За последен път преподавах уроци, когато бях студент. Но съвсем необяснимо за мен, жената ми предложи доста добро заплащане на час.

— Вероятно защото не обича дъщеря й да излиза извън апартамента — каза Синята Метреса.

— Добре де, какво значение има? Ще й преподавам у тях.

Тя вдигна рамене.

— Може би предпочита учителят й да е от този блок — каза, докато слагаше едно доста голямо парче сирене в устата си. — А може би и тя е влюбена в теб като мен!

Когато се смее, белегът на лявата й буза се очертава доста ясно. Харесва ми да докосвам този белег. Хванах я за ръката, издърпах я и я замъкнах вътре. Обичам вкуса, който езикът й оставя на моя.

— Знаеш ли, мен ме отгледа дядо ми — при тези думи хвана пръстите, с които галех бузата й, и ги постави на устните си. Запалих цигара и се облегнах назад. В леглото обичам глезотиите на жените. След толкова време, благодарение на Синята Метреса, отново започнах да си лягам в спалнята, която беше твърде голяма за мен.

— Беше изключително умен и образован мъж. Майка ми и баща ми въобще не се разбираха. У дома непрекъснато имаше кавги. Когато бях на четири годинки, те се разведоха. След няколко години и двамата се ожениха повторно. Тогава дядо предложил на мама:

— Нека ние да отгледаме това клето създание! Ти си създай собствен дом, пък когато ти се иска, идвай да виждаш дъщеря си.

Майка ми приела предложението и добре, че се е съгласила. Много обичах дядо. Ако не си бе отишъл толкова рано, сега щях да съм на съвсем друго място. Когато дядо почина, останахме двете с баба. Тя също не беше лош човек, обичах и нея, но не както обичах дядо. Върнах се при майка ми. Не знам дали ще ми повярваш, но и аз като Хигиен Тижен, дето не напуска дома си, в продължение на две години, точно в онази младежка възраст, не прекрачих прага на къщата. Не от страст към чистотата или нещо подобно. Ако ме питаш защо, и аз не знам причината. За училище не можеше й дума да става, не исках да изляза дори на улицата. Не, че не ме интересуваше какво става навън. Интересуваше ме, но местата, които исках да видя, не бяха там. Майка ми имаше две деца. Занимавах се с тях. И двамата с мъжа й какво ли не правиха, само и само да ме накарат да се разходя. Като се замисли човек, младите искат да излизат, а родителите не им разрешават. А у нас беше точно обратното. Както и да е. И така, една сутрин бяхме седнали да закусвахме. Майка ми и мъжът й си говореха, че трябва да се плати сметката за телефона. Не знам как точно се случи, но изведнъж им предложих:

— Дайте ми я, аз ще я платя.

Облякох се. От изненада очите им бяха станали като воденични камъни. Взех сметката и парите и тръгнах. Толкова дълго не бях излизала от къщи, че, кълна се, в началото залитах като пияна. Влязох в пощата. Имаше опашка. Чаках, чаках, както и да е, опашката напредваше и пред мен останаха един-двама души. И точно тогава го видях. При него се плащаха сметките. Седеше зад прозорчето; слагаше печати на фактурите и връщаше рестото. Загледах се в него. Не беше красив като теб. Ако говорим за ръста му, нямаше грешка. Обаче очите му — няма други такива. Възможно ли е зениците на човек да бъдат лилави? Неговите бяха такива. Накрая дойде моят ред. Поиска да види колко ни е сметката, аз му подадох бележката и парите. Той ми върна рестото, подпечата фактурата и единият отрязък остана при него. Благодарих му, той вдигна глава и много внимателно ме погледна. Разтреперих се.

— Довиждане — каза той.

От вълнение си загубих гласа. Върнах се у дома. Още на следващата сутрин станах много рано и хукнах към пощата. Дори в този час имаше опашка. Наложи се да почакам. Когато дойде моят ред, сърцето ми започна лудо да бие. Подадох фактурата за платената сметка. Той ме погледна много странно. А аз се вгледах, за да видя дали наистина зениците му са лилави. Да, бяха такива. Хората зад мен започнаха да роптаят. Това го развесели.

Сетих се за Айшин. Сигурно не й се бе случвало да се влюби в някой мъж само защото зениците му са лилави. Любимият на Айшин сигурно е някой синеок бюрократ. Събира писмата в папки, смята, осчетоводява ги в тефтери, изважда разходите от приходите и ги записва. Сигурно има огромен архив и никога не забравя, ако е спорил с някого. И както той не забравя, не позволява и на другите да забравят. За миг се замислих дали ако бяхме женени, Синята Метреса щеше да бъде като нея. Не мисля. Връзката, която това момиче си бе създало с живота, имаше дива, неопитомена страна. Наистина бе само на двайсет и две години. Може би щеше се промени, може би щом се омъжеше, и тя много бързо щеше заприлича на Айшин.